Така си думаше той наум или нещо подобно, а аз отгатвах мислите му и ми стана тъжно за мене си. И за келнера ми стана тъжно. Ама не, че съм го ударил, ама не, че ще го накажат, глобят, а можеше и да го изгонят. Тъжно ми стана, че не знаеше той по какви причини се оскърбих и кипнах. Не знаеше за кръчмата на Тумбата, за смрадливото ми място под масата, за другите мои мъки, за гигантската костенурка, дето ми се присънваше не веднъж и дваж… И може би грешах, ама с пиянската си глава мислех тогава в „Лидо“, че ако келнерът научи патилата ми, напълно ще ме оправдае. И се зарекох да го намеря, всичко да му обясня. Това обаче е друга история…
IV
Тоя ден беше белязан от сутринта. Май на 4 октомври се случи. Рано-рано край кръчмата спря лека кола — голяма, черна. С Михалис изтръпнахме. Стори ни се полицейска. От колата обаче излезе жена с докторска чанта в ръката и се качи нейде нагоре. Не съм ти казвал, че кръчмата на Тумбата бе на партера в неизмазана сграда, два етажа имаше над нея. Хора живееха там, семейства и не знам как траеха пияндетата под себе си. Та отиде жената към етажите, а ние се присламчихме при колата. В ония години автомобил рядко се мяркаше и не беше чудно, като спре, зяпачи да се навъртят, да го разглеждат. Усукахме се и ние с Михалис — шофьор стои на кормилото и чака. Взехме да го разпитваме каква е колата, па колко вдига, дали пътницата, дето слезе, е собственичката.
— А, това е акушерката Сербезова — вика. — Горе има бременна и се кани да ражда. Бащата нае автомобила за цял ден. Ако трябва, и доктор ще докарам.
— Тъй ли! — отдъхнахме си двамата. Черпим човека с цигара, симпатичен ни стана след тия думи, питаме го не ще ли да се подкрепи с костенурка от снощи.
— Па донесете — съгласи се той. — Авантата е чиста печалба.
Като се дръпнахме, Михалис казва:
— Мите, на късмет е, да знаеш. Ако се роди бебе, и ние ще се родим.
— Ха̀ да видим — поемам аз приказката, като че ли правим облог със съдбата. — Ако се роди днес бебе — добре. Ако не стане днеска работата — и ние двамата ни ще се чуем, ни ще се видим повече. Ще се затрием.
Толкоз се бяхме измъчили значи с Михалис от чакане и неизвестност, че се чудехме за какво да се заловим. И денят си тръгна по отъпканата пътека. Изхвърлихме корубите, взехме стока от товарището и като се връщаме, шофьорът върти манивелата.
— Ей, приятелчета — вика, — момче се роди. Четири кила и половина! Сербезова казва — на сто бебета четири се раждали такива.
Развеселихме се с Михалис, макар че ни майката и бащата познавахме, ни бебето щяхме да видим някога. Нито пък то щеше да чуе за нас. По-леко захванахме коленето. И още не бяхме свършили — Тумбата си показа главата:
— Айде бе! — смига ни. — Какво сте се зазяпали? Ще изпуснете Яни Коцагра! При мен е оттатък…
Как ще зяпаме — нали работим! И какъв Яни Коцагра? Без да питаме даже, хвърлихме ножа и куката, втурнахме се към помпата да се мием. Гледаме от двора — каракачанско стадо вдига прахоляк по шосето на юг. Търчи Михалис в нужника — сещаш се, за парите, грабвам аз вързопчето с гащите — за минутки се изсипахме в кръчмата. А на вратата Тумбата блее след шествието.
— Абе, къде се мотаете бе? — обръща се към нас. — Яни си тръгна. За една ракийка прав спря. Ей го! — И ни сочи един мъж в гърба, на трийсетина метра се отдалечил. — Казах му да почака, ама не — не може да спира стадото. Който ме търси, ще ме намери, вика…
Не го оставихме и думица да каже повече, изблъскахме го от прага и затичахме след мъжа. Довиждане даже не си взехме. Благодаря не рекохме. А не биваше така. Съжалявам. Шарен човек беше Тумбата. Кръчмарски шмекер, разбира се, ама не е там работата. Вярно, опита да ни окраде, ругал ни е здравата, подмяташе ни както му е удобно, но, от друга страна, весела му беше душата и зло дълго не задържаше, остави ни да живеем при него, колкото е потребно.
Друго обаче е по-важното. Без тоя човек животът ни щеше да е различен. Не знам по-добър или по-лош, ама нямаше да е същият. Кой знае къде щяхме да отидем и какви пътища да хванем. Можеше и да се погубим. И не че толкоз се радвам на живота си. Виждам го отстрани с всичката му мизерия, глупост и безсмислици, ама това си е той, моят живот — едничкият и единственият. С него съм свикнал, той ми приляга и него искам да имам. Него и никой друг! И като е така — всички хора в живота ми приемам и не желая да ги изхвърлям. Кой с добро, кой — не дотам, но заедно сме правили тоя мой живот. И по тая причина всекиму трябва да кимна, да си взема довиждане накрая и даже да му благодаря. Та заедно с другите — и на Тумбата…