Бързо взехме да застигаме човека, назован ни Яни Коцагра. Но Михалис изведнъж спря да тича и запъхтян ми вика:
— Мите, следвай ме отзад! Остави ме сам да говоря с каракачанина. И на български не приказвай! Аз ще ти кажа какво съм се разбрал и какво ще правим. Давай, върви след мен!
Пуснах го да припка напред и не откъсвам очи от него. Изравниха се двамата, заговориха. Забелязах след малко, че Михалис тури ръка на задните си части, знаци ми прави. Току натиска с длан във въздуха — стой там, не приближавай! Току шава с пръсти — следвай ме, дръж се за нас! И аз вървя като копой подире им, чакам си съдбата. Доста повървяхме така, излязохме от града. Ама аз въобще не поглеждам наоколо си, цял в гърба на Михалис съм се заковал. По едно време той забави крачка, настигнах го.
— Е? — питам нетърпеливо.
— Много пари иска. Алчен е като обран евреин — изпъшка Михалис. — Казах му, че без теб не мога да реша.
— Колко много?
— Трийсет лири да ни преведе и отделно десет за четири овце.
— Какви овце бе?! За ядене ли? Че толкоз ли ще изплюскаме? — чудя се аз.
— Не знам. На границата щели да трябват.
Във важни моменти на мен все глупости ми идат в главата. Сетих се, че в шести клас, като учехме за Омир, учителката ни разправи как Одисей измъкнал другарите си от пещерата на циклопа. Всеки се вкопчил отдолу за руното на някоя овца и ослепеният циклоп ги изпуснал, не можал да ги изяде. Овцете ги изнесли навън. Даде ни го като пример — защо на Одисей му викали хитроумния. Припомням вкратце на Михалис тая работа и викам:
— Да не би и нас така, а? То каракачаните, разправят, са древни хора, от Омирови времена — може още да помнят ония хитроумия…
— Остави майтапите — мръщи се Михалис. — Кажи съгласен ли си за парите. Или друг каракачанин да чакаме — може по-евтинко да ни излезе.
— А, не! — отсякох аз. — У Тумбата не се връщам! Давай ги! Той добре, че е приел да ни вземе…
— С голям зор — вика Михалис. — В началото въобще не искаше да слуша. Граничните са ги предупредили и хванат ли ги, няма да видят Беломорието. Хайде обратно! Загиват тогава овцете на място — че барабар с тях и Яни, и родът му. Добре, че лирите го съблазниха. И другото хвана дикиш — на Парашкевов съветът…
— Че бягаме от казармата ли? — питам аз.
— Че бягаме от казармата, защото сме гърци! — натърти Михалис. — И оттук нататък запомни! — изведнъж обърна той на гръцки. — Както ти приказвам, тъй ще ми отвръщаш! Като сме гърци — на гръцки ще говорим!
— Кала, кала!9 — хиля се аз. — Ама нали знаеш колко мога…
— Можеш. И още ще се очупиш — насърчава ме приятелят.
— Че то и гръцко име ще трябва — казвам аз и се чудя, че такова ясно нещо досега не ми е минало през ум, та да се подготвя.
— Ще трябва. Каквото искаш си измисли — не съм още рекъл на Яни как ти е името. Ако щеш Омир се кръсти, ако щеш — Одисей… — И се смее дяволът, подиграва се.
— Не, не! — клатя глава аз. — Тия вече са заети от велики хора. Нещо по-просто трябва, обикновено…
И всичко това само на гръцки си го говорим. От лаф на лаф по-леко ми става и хич не се притеснявам, ако сгреша. Ама много не грешах. Казах ти в началото, че нашите у дома свободно говореха гръцки. Мешано е било населението в родния им край и съвсем естествено хората са учили чуждия език. Българите — гръцки, гърците — български. И турски говореха по същата причина. Защото един до друг са опирали в работа, в търговия, в това, в онова — трябвало е да се разбират поне за най-простото. И като искаха да скрият нещо от мен, обикновено на гръцки обръщаха. Ама език крие ли се? Взех да схващам аз, да понаучвам едно-друго — и преди още да срещна Михалис, доста неща разбирах. А с него ни стана като игра — учи ме той на гръцките звукове, дето българска уста не може да смели, преподавам му аз българските тънкости, дето спъват гърка като зъбат камънак. И случвало се е неведнъж на гръцки да си говорим. Пред момчета, пред други някои хора — ако имаме нещо тайно да споделим, на гръцки захващахме.