Така че езикът не ме плашеше много, ами какво име да си туря. Нали вече съм кръстен в купел — Димитър, и родова фамилия носим от мой прадядо поп — Попов. Замислих се. Ха̀ — че същото ще прекроя! От Димитър значи — Димитрос!
— Димитрос! — казвам на Михалис. — Бива ли?
— Бива. Димитриос — леко ме поправя той. — Димитраки.
— А Попов как ще стане?
— Папас — вика приятелят ми.
— Димитриос Папас — повторих аз, като че опитвах вряла чорба и се боях да не си изгоря езика.
Ама езикът ми не изгоря! Ей тъй значи, на крак, докато минем сто-двеста метра, си промених и народност, и име, и език. Налагаше се. И като ги преобърнах веднъж, твърдо се залових за тях. В началото мислех, че за кратко ще е, докато минем границата. Ама не стана тъй. Няколко години живях като грък, с гръцко име, на гръцки език говорех и не само свикнах, ами сякаш тъй се бях родил и не знам дали майка ми щеше да различи Димитър Попов ли съм, Димитриос Папас ли съм…
Забързахме напред да стигнем Яни Коцагра. Най-сетне се поогледах с кого ще пътувам и как. Стадо — без чет, запълнило шосето от край до край, облаци прах и овча воня се стелят над него. Помежду стадото, по-отстрани на пътя, катъри вървят — най-малко двайсет на брой. Натоварени с вързопи всякакви, тук-там на самарите накачурени малки деца и момичета. Бъклици висят, мехове, брадви и опушени котли. Начело водят двоица, завършват стадото три-четирима, а сред овцете още неколцина каракачани — подкарват, викат до пресипване, не оставят добитък да запре. Мъже сушени на огън, черни от слънце и ветрове, тънки и жилави като дрянови тояги. Синове на Яни Коцагра, племенници, внуци, може би и братя с тяхното си домочадие. И жените вървят с овцете. Вървят и всяка една преде. Мушнала хурката в пояса си, пощипва с една ръка от къделята, врънка вретеното, навива преждата. Вярвай ми, за един ден път по един чувал вълна изпридаха. Че то това време, на преселването им, било най-сгодно за предене. Като почивка го имаха. Иначе няма кога. Овцете искат грижи от тъмно до тъмно — че и през нощта.
Крачим ние с Михалис, разбутваме овцете да ги изпреварим, а моите очи все в катърите, момичетата оглеждам. Да видя как са облечени. Защото в Пазарджик съм виждал каракачански момичета — хубост неизказана. Винаги с възрастни мъже ходеха, от техните. За доктор ли слизаха в града, на пазар ли — не знам, ама като спреха нейде, хора ги накочолваха като че мечка показваха. Дрехите им пъстри, извезани — от шарки и бои очите ти се разиграват. Лицата им белосани и червосани, на шията пендари лъщят, косите им сплетени в сто плитчици със сърма и златни парици. И всичко туй с усет направено, все едно тая гиздава мома направо от приказките е дошла. Да се чудиш как в дивите балкани такваз красота се е измислила! Ама сега на катърите различни, в бозави сукмани навлечени, скрили са премените във вързопите.
Изплезихме език, докато наближим старейшината на рода. Поглеждам го — старец, но сякаш бастун глътнал, изправена снага, наболата брада доста прошарена, лице смугло и изострено напред като някой топор. Рече ли — съсича те.
— Ето го Димитраки — почна Михалис. — Съгласни сме. На̀ ти сега двайсет английски лири — предварително ги беше приготвил. — Минем ли оттатък още двайсет ще ти дам.
Прибра Коцагра мълчаливо парите и вика:
— Вървете със стадото. Като спрем довечера, ще говорим.
И извърна глава. Свърши. Отстъпихме ние двамата настрани.
— Бе, Михе — казвам аз, — че той говори български.
— По-лесно му е сигурно — отвръща Михалис. — И гръцки знае, но одеве с мен пак на български приказва.
— А ти каракачански разбираш ли?
— Тц! — клати глава Михалис.
— Че нали са братовчеди с гърците?
— Братовчеди, но от доведени деца. Различно са проговаряли.
Имаше в ония години едно списание за юноши и младежи — „Венец“. Абонирал се бях за него и много ми беше интересно. Та там и за каракачаните пишеше — кои са и какви са. Остатък от траките, казват, най-многолюдният народ някога. Но народът се изтребил, макар да бил като морския пясък, отломки останали и приели малко по малко елинския език. Собствения забравили. Кое обаче елинско наречие са взели, в кои времена незапомнени е станало и как тоя приет език са префасонирали на своя калъп, че толкоз да се отдалечи от днешния гръцки — никой не знае. Тоест някой може и да знае, учени хора всякакви — не е там работата.
За каракачаните ти говоря, защото мисля за българите. По каракачански път сме поели ние от доста време, а напоследък съвсем се разбързахме, ще ги настигнем. Младежта бяга — в чужбина ще се плоди и чужденци ще ражда. Дъртите тук от харен живот мрат като мухи наесен. На десет мъртъвци я има едно бебе, я не. Жените не щат да раждат — на сто заченали деветдесет помятат. И как ще щат — иди отгледай дете сега. Едни гащи да му купиш, пет дена трябва да работиш и с въздух да се храниш. Ако въобще имаш работа. Казват — демографският баланс се нарушил. Не нарушил, ами везните са се катурнали, семето се е разсипало и повечето — погинало. Бас държа, но няма да съм жив да си прибера печалбата. Ако тъй караме още някоя и друга годинка — две-три поколения, съвсем като каракачаните ще станем. На тая рътлина колиби български, пък после — е-е-е, далеч в някоя котловинка селце българско. Тук-там из страната — като трохи, отронени от голямата погача. А с такива трохи нито ще се наядеш, нито дори вкуса на погачата ще познаеш…