Земята празна няма да остане — ще я населят други хора и племена. И може даже да се грижат за нас като за някоя старина. Шарен сукман бабин ще сме запазили, трапезна песен народна ще сме запомнили. И хората с пръст ще ни сочат: идете, вижте ги, полюбувайте им се — много са интересни и екзотични! Като в музей ще си живеем на спокойствие и дори входни билети ще продаваме да ни разглеждат. Но ако ще правим такъв музей, отсега следва да се готвим. Восъчни фигури трябва да леем на нашите политици, на политическия ни елит, както подлизурковците казват. Тях да изтъпаним в началото и екскурзовод да обяснява: ето ги тия мъже и жени български, на които целият музей се дължи — на техния егоизъм, крадливост и бездарие. Те излапаха българската погача и трохите, дето попадаха от устата им — това сме ние!…
Виж какво — не ме прекъсвай! Туй го казвам в движение, по един само повод. Ако остане време и сме свободни с тебе двамата, и по-пълно ще ми чуеш мнението за редовия наш политик, дето грижата за народа му е единственото препитание. Тогава ела да спориш. А сега давай да вървим с каракачанските овце, че да видим докъде ще стигнем…
Минахме Асеновград, наближихме Бачково. Денят окъсял — почна да се здрачава. Развикаха се хорово овчарите, взеха да завръщат стадото на едно широчко място край реката. Излезе, че точно тук е трябвало да спрем и точно по това време — като с часовник движеше Яни Коцагра държавата си. И други години каракачаните бяха станували тук. Едни разбиха стадото на сюрии, подкараха овцете на водопой. Други се заловиха с лагера. Разтоварват катърите, колци вадят и въжа, опъват си шатрите. Мотаме се с Михалис да помагаме, ама мъжете мълчат смръщени, не им е драго да се бъркаме. Не знаят кои сме и какво сме уговорили със стареца. Приближи ни той, носи нещо в ръката си кожено и спечено.
— Елате — казва.
Заведе ни при едно шатърче.
— Тука ще спите. С мен. Изуйте тия обуща.
— Че какво ти пречат? — раздразних се аз. Помислих, че за своите хора иска да ги вземе, а тъкмо нови ги бяхме обули.
— Нашите не ходят така. Нямам друго — сложете туй! — И хвърли пред нас спечените кожи — два чифта стари опинци. — Горгур и по едно сетре ще ви донесе.
— Нека поне стигнем границата — опитах да се пазаря.
— Не! Хора ни гледат по пътя — отсече Яни Коцагра.
Хай, дявол да те вземе! — викам си наум. — Кой ще ми зяпа в краката?! Ама седнахме с Михалис, събухме се.
— И слушайте — нарежда каракачанинът. — Стойте тук, почивайте. Работа другаде нямате. Горгур ще ви донесе и ядене. Изяжте го и спете. Утре рано ще тръгваме. И още — момичетата не закачайте.
Казва това последното и в мен гледа.
— А, няма — смънках сконфузено. — Защо да ги закачаме…
— Знае се защо. Но моите внучки — не! — отряза старецът.
— Ей, къде ни видя обущата? — казвам на Михалис, като си тръгна Яни. — И кой забеляза, че оглеждам момите?
— Рекли са му. Ще си налягаме парцалите — вика Михалис. — И моли Бога да не ни предаде накрая на граничната стража.
Докато си говорим така, идва един момък, малко по-малък от нас. Калайдисан сахан носи с похлупак, хляб, мях с мътеница, сетретата преметнал на рамо.
— Да вечеряте — казва.
Кръстосахме с приятеля ми крака по турски, седна край нас момъкът да ни гледа.
— Вилици няма ли? — пита Михалис.
— Не ги знам де са — казва момчето. — Ей ви моята лъжичка. — Бръкна в пазвата си — подава ни дървена лъжица.
— Една ли?