— Ще се редувате — пояснява ни той.
Къде с редуване, къде с пръсти — почнахме. Гозба претопляна и пак лоясала — запържено овче месо, лучец в него, с див джоджен подправено. По-вкусно от костенурките на Тумбата. И да не стоим без приказки, питам каракачанчето:
— Значи ти си Горгур, а?
— Георги — отвръща то. — Дядо Яни ми вика Горгур.
— Добре го е измислил — подхилквам се аз. — На галено?
— Ахъ — съгласява се Горгур.
Мълчим, мълчим и на свой ред той пита:
— Вие на училище ходили ли сте?
— Ходили сме — водя аз разговора, а Михалис лъска сахана със залък. — Що гащи съм протрил на чиновете…
— Блазе ви! — въздиша Горгур.
Хай да се не види момчето — за училище се замъчило. И за да го успокоя, допълвам:
— Не е кой знае какво. И ядове има много — даскалите се карат, двойки ти пишат…
— То и това е хубаво — тъжовно казва Горгур.
Добре, викам си, щом на теб ти харесва… Пак мълчим и той пак пита:
— А карти знаете ли да играете?
— Знаем — белот, скамбил, сантасе. А ти?
— Не — отново пъшка Горгур. — Дядо Яни не дава карти да се премятат.
— Ами като не дава, ти къде си виждал карти? — намесва се и Михалис.
— Горските играят край Троян. Виждал съм ги — казва Горгур. Ослушва се в тъмното към катуна, става да си ходи със сахана и задава последен въпрос:
— А ракия пили ли сте?
— Случва се — ерча се аз като врял и кипял в пиенето. — А ти защо искаш да знаеш? Не си ли опитвал?
— Не — признава си Горгур. — Дядо Яни не дава ракия да се пие.
Наш човек стана Горгур между каракачаните. Докато бяхме с тях, все до него опирахме. Водица ни дава по път от бъкела си, порязаница с кашкавал, вечер сготвено ни принесе. Двайсет пъти ни показва една дебела овца — сам си я бил отгледал от агънце и най-добрата другарка му била. Но няма да те лъжа — освен Горгур, нищо не разбрах аз от каракачанската душица. Яни Коцагра не ни остави на прага й да стъпим, камо ли да я огледаме вътрешно. А и ние не бяхме годни за такова нещо. За да разбереш другите, и на твоята душа трябва да е свободно. А нашите сърца — стегнати, заключени. Свили сме се в черупките си като костенурки, ни глава показваме, ни нога, както Михалис рече, чакаме да прехвърлим границата и се отървем някак си от онова, дето ни гони зад гърбовете — убийството и страха от наказание…
Но разбрал или не разбрал — почит и уважение пазя към каракачанското племе. Скитнически народ, свободен — лете пасе стадата из българските планини, застуди ли се — минава Родопите и зимува на брега край топлото Бяло море. Измислени граници не признава — имаха малко акъл управниците тогава да ги пускат безпрепятствено от държава в държава. Не знам български или гръцки поданици се водеха, но това тях малко ги засягаше. Поданици бяха на пасищата и небето с неговата милост или гняв, на дъхавата балканска трева и бистрите извори. Скромни, прибрани в себе си, отдадени на простия си и велик труд, далеч от градските суетни — тъй бяха живели може би хиляди години и никому не вредяха, само благо даваха на хората. Най-добрите овце гледаха, най-хубавия кашкавал правеха… Ех!
Ама времето и на тях сви сармите, промени живота им из дъно. Дърт беше Яни Коцагра и вярвам, не доживя тоя срам да си купува мляко в найлонов плик от супермаркета. Властно и вярно водеше той своя род през Чепеларе, Устово, Смолян и покрай Перелик — към границата. От Пловдив я стигнахме за четири дни. А тя тогава беше рехава, невидима. Нямаше ги сетнешните изорани полоси и телените заграждения. Тук-там гранична стража се разположила за зор-заман. Като наближихме, Яни дойде при нас.
— Вземете — вика — по една гега и влезте в стадото. С друг няма да говорите освен с овцете и с Горгур. И не се бойте! Щом аз съм ви взел, няма страшно.
Изпратил беше, изглежда, напред свой човек да извести, че ще минаваме, защото на пътя ни, край една къщичка като кантонче, ни чакаха граничен поручик и трима войника. Спешили се — в сянката четири коня. Гледаме ние с едно око овцете, а с другото поручика. Ръкува се той с Яни Коцагра, заговориха, знаеха се сигурно отпреди. И офицерът извади от планшета си тетрадчица, драсна нещо в нея. Това е! Вдигна тогава ръка старецът и по тоя знак един каракачанин отдели две овце. Поведе ги към войниците, вързаха ги те с въженца за шиите.
А-а! — споглеждаме се с Михалис. Ето каква била работата! Няма да се крием на овцете под коремите като в циклопската пещера, ами тия овце за рушвет били предназначени — на наша сметка.