А стадото вече върви, върви, а заедно с него — хоп, и ние в Гърция! На километър от там — пресрещат ни гърчоля, пак униформени. Не им познавах тогава знаците и чиновете. И още по-хлабаво мина. Тетрадка даже не забелязах да се вади, но и тук се отделиха две овце. Не знам Господ ли ни помогна тогава, обичаят ли беше такъв, но с Михалис не очаквахме дотам леснотия. Приготвили се бяхме при провал да лъжем и мажем: едно от едната страна, друго — от другата. Слава Богу — размина ни се. Ама сигурен съм — без Яни Коцагра нямаше да е тъй. Ако сами бяхме тръгнали, кой знае къде щяхме да забичим из лесовете родопски, кой знае в какъв капан щяхме да хлътнем…
И много се развеселихме. Бързаме при стареца, носим остатъка от лирите. Прибра ги той, поусмихна се, върна ни обущата. Табаните10 ни се бяха подбили от неговите опинци.
— Ние сме към Драмско — казва. — Ако искате, вървете с назека до там.
— И ние сме нататък — вика Михалис. — Благодаря ти за поканата, ама утре ще се отделим.
На следния ден по обед решихме, че е дошло време да продължаваме сами. Търсим Горгур, търсим Яни Коцагра да си вземем довиждане. Гледаме стареца — намусен, сякаш сутринта е острил секирата. Сбогуваме се с него и питаме къде е Горгур, да му се обадим.
— Няма го Горгур — вика той. — Тръгвайте!
— Че къде е? Сутринта го видяхме — чудим се ние.
— Как сте му омотали главата?! Защо сте го подлъгали?! — рязна ни изведнъж каракачанинът.
— Какво?! Нищо не сме го лъгали! Какво е направил? — смаяхме се с Михалис.
— Иска да идва с вас — казва Яни Коцагра. — Къса, хвърля — с вас щял да върви. Отдели си неговата овца, Милуша — само нея, вика, ще взема, друго нищо не ви ща…
— Ама не сме го викали! Даже не сме говорили — оправдаваме се двамата. — Че ние работа си имаме. Близки хора ни чакат, роднини… Къде сте го дянали момчето?
— Сутринта яде дармон от баща си — навъсено отвърна старецът. — В гората го отведе. Хѐ — отстрани вървят някъде. Докато се махнете…
И ние спряхме с Михалис. Оставихме стадото да се изтече напред.
Ех, Горгур, Горгур! Каква прищявка те беше заяла, че и бой от баща си отнесе заради нас. С учени момци ли ти се щеше да вървиш, на карти да си отиграеш, ракия да си попиеш? Или волята на рода ти тежеше и от нея бягаше, както всеки от нас бяга нейде от нещо си…
V
Там, където на юг свършват последните родопски ридове, досами драмското поле, има една височина като подкова — равна отгоре, открита, с пет-шест келяви бора обрасла. Там седяхме с Михалис и ядяхме кашкавал. Преди стадото да се изниже край нас, една каракачанка ни мушна торба с половин пита. Сигурно Яни Коцагра й беше заръчал. Та ядем от тоя кашкавал — без хляб, защото хляб нямахме. И гледаме от високото новия за нас свят. Поле равно, обработено, сякаш от Божа длан погалено. Далеч мержелеят покриви — сигурно е Драма. Тихо, спокойно, топъл ветрец понякога разклаща тревата. Виждам, че и на Михалис е добре.
— Ето я Гърция! — обади се той. — Нали ти казах, че е хубава. Усещаш ли морето?
— Не — викам. — Замъглено е нататък. Не се вижда.
— Не се вижда, ама се подушва — леко недоволство от моя запушен нос трепка в гласа му.
Помирисах — бор долавям, магарешки трън, сено изсъхнало. Но не споря. Толкоз ми е говорил Михалис за Гърция, толкоз желаеше да я види той — няма сега за дреболии да се препираме.
— Натам е Кавала. Морето… Не е далеч.
— Знам — отвърнах аз и пак си режа кашкавал.
— Абе, шантава работа е да си грък, а да не си помирисвал Гърция. Родината все пак… — Каза го притеснено, с уговорчица, голямата дума го смути, изглежда. Но е развълнуван, вижда се.
— И за Кавала знам, и за Драма съм слушал — викам аз с пълна уста. — Между тях някъде е селото на нашите. Дядо ми триста декара е имал. Лозе, нивя, градини. И баща ми е погребан там…
Рекох това и веднага се питам — абе, защо го повтарям? Защо ровя? Всичко знае за мен Михалис от игла до конец. И как сме бягали, и къде съм се родил, и за декарите също. Думата родина ли ме подкачи? Че родина му е на човека, макар и на моя род да е родното място. Ни едното можеш зачеркна, ни другото…
— И твоя родина излиза, че е… — умислено говори Михалис — и на него в главата се въртят бръмбари от същата порода. Скърши му се настроението.
— Михе — викам весело, — нали сме се разбрали с теб! Ако двамата вземем да оправяме бакиите между гърци и българи, че и византийците ако притурим, ще трябва да се изколим. А? Да почвам ли? Или ти пръв?