И насочвам към него на майтап чекийката си, омазнена от кашкавала. Тия ножчета Тумбата ни ги купи по наша поръка, еднакви. Но щом вдигнах ръка, прибрах я като изсъхнала. Припомни ми онова, другото… Умърлуших се. Не ми е нито до шеги, нито до разговори за родината. Абе, докога, викам си? Каквото река, каквото сторя — все закланият ми е в ума. Докога? Ама друго казвам на Михалис:
— Само гроба на баща си искам да видя. Него като не съм — поне гроба. Ще минем през селото, нали?
— Ще минем, разбира се — пак обещава той. — Че как! Ставай да вървим.
И тръгнахме ние към Драма, новите лъжи почнахме да заплитаме. Не само хляб нямахме тоя ден — с хляб лесно щяхме да се сдобием. Нищо-нищичко нямахме и крачехме по пътя голи като младенци. Като че от небето бяхме паднали. Ни близки и роднини, както слъгахме Яни Коцагра, ни покрив, ни даже кьорав познат. Страната също не знаехме, навиците и учрежденията й, хилядите други неща, дето се научават от живеене. И най-важно — документ никакъв нямахме. Хартишка поне някаква, на която името ти да е вписано. И струваше ни се, че от всички наши нямания това първо трябва да отстраним. С бележка да се снабдим, с легитимация каквато ще да е, но имената ни да стоят вътре и държавен печат да потвърждава нашето съществуване. Ама как да стане, кой да ни я даде? Я се постави на наше място. Какво ще правиш? Най-напред за полицията се сещаш, както и ние мислехме. Но лесно ли е от границата, скришом пресечена — и направо на вълка в устата?
Затова, като влязохме в града, не бяхме решили как ще постъпим. Тръгнахме по улиците, гледаме, слушаме, вървим, вървим — стигнахме другия край. Не беше много далеч. Хайде пак обратно по други улици. В едно сарафско дюкянче Михалис размени пет лири.
— Колко останаха? — питам го.
— Четиридесет и пет изхарчихме и сега пет — петдесет. Сто и осемдесет остават.
— Добре — викам. — Биваше и тях да нямаме.
Обед бе минал отдавна, голият кашкавал се стопил в стомаха ни. Влязохме в една шкембеджийница — наядохме се. Нищо ново не виждам — шкембеджията като пазарджишките, с дълга престилка отпред, шкембе-чорбата — същата.
Станахме — пак замиткахме из града. Наближаваше късен следобед. Замислихме се за спането. Стигнали бяхме една сиромашка махала, влачим нозе, оглеждаме се я за плевня, я за някоя изоставена съборетина — да си сврем главите през нощта. Бяхме говорили вече да преспим, пък сутринта да решаваме какво ще правим. Нали викат, че нощта е бременна и заран ражда мъдро чедо. И изведнъж зад един стобор чуваме женски писък, тупурдия, отваря се вратата и някакъв мъж гърбом се тегли да излезе, държат го извътре.
— Махай се! Пусни ми ръката! — гърмоли мъжът и току извлече на улицата една жена, вкопчена в него.
А тя пищи като заклана и в почивките вика:
— Курварино мръсен!… Проклетник разплути!… Пак при нея ли отиваш?!… Скорпионката отровна… Въшки ще донесеш!
— Я ме остави, умириснице! — развъртя се ядно мъжът и се изтръгна.
Ама тя не се остави, хвърли се отгоре му като котка и с две ръце го задра за бузите:
— Нека ти се нарадва!
— Оле, ма! Какво направи, ма! — сащиса се от болка мъжът, пипна страните си и като видя кръв по пръстите, пощуря.
Грабна камък от земята, халоса жената. Веднага през сплъстените й коси проби кръв и напои усуканите фитили по главата.
— О-о-о! А-а-а! — кански писъци процепиха махалата. — Уби ме! Помощ! Умрях!
Цялото това сбиване трая секунди, но веднага след последните женски викове от къщите наоколо се изсипаха кажи-речи едновременно тумба мъже и жени, че и дечурлига между тях. Абе, сякаш тия хора бяха дебнали зад вратниците и само чакаха знак да се изтърсят вкупом, както артистът чака зад кулисите своя миг, та да излезе на сцената. И без да питат какво е станало и прочие, вдигнаха такава гюрултия, че заглушиха дори воплите на жертвата. Спуснаха се да разтървават побойниците — едни взеха да корят мъжа и да защитават жената, други жената нападаха, а бранеха мъжа. И без да се маят и чудят, мигом се разделиха на две партии, като че предварително се бяха уговорили кой какво ще прави и приказва. Че като застанаха един срещу друг — леле-мале! Лица гневни, погледи горящи, думи обидни си запрехвърляха като камъни. Ей сега, викам си, ще се сбият и заради едни одрани бузи и пукната глава трупове ще се натъркалят.