— Свидетели, господин началник. Казват — благородни младежи били…
— Ясно, ясно! Е, щом има свидетели, ще съставим протокол. Мавро, Мавро! — с неочаквано тънък фалцет писна полицаят и думна с юмрук на стената. През тънката преграда се чу как оттатък застърга стол и след малко, като сгъна врат пред горния праг, при нас влезе човек дълъг и кльощав, бавен и заспал, сякаш всичките му членове се крепяха с разхлабени бурми.
— Сядайте всички! — посочи ни началникът столовете из стаята. — А ти, Мавро, вземай хартия и пиши. Така и така — знаеш началото.
Писарят заскрибуца с перото, а старшият подхвана виновниците:
— Какво сте правили пак двамата? Казвайте! Елени, би ли те Никос?
— А! Във всяка къща стават кавги — с леко несъгласие отвърна жената.
— Нали главата ти строшил! — викна Спиридонис.
— А! Нищо ми не е на главата — пипна темето си жената и наистина засъхналата вече кръв не личеше в черната й къдрава коса.
Опулих се от изненада — оная фурия от улицата се беше преобразила в същинска божа кравичка. Гневът ли й беше минал? За своя Никос ли се беше изплашила, че наистина ще го тикнат в затвора, както се закани стражарят? С Никос значи зле, ама без Никос — по-зле…
— Ами ти, Никос? Кой те подреди така? — посочи му началникът огледалото да се види.
Мъжът стана, приведе се, завъртя глава да разгледа добре пораженията от ноктите на жена си и рече:
— В розите паднах.
— В розите? — хлъцна полицаят и се разсмя.
— Спънах се, паднах и се одрах — като муле повтори мъжът.
— Виж какво, няма да ме разигравате! — с престорено раздразнение каза началникът. — Няма днес да ми разваляте настроението! В махалата театро представяте, тук ми се правите на светци. А, не! Пиши, Мавро: пред свидетелите… Как се казвате, момци?
Михалис си каза името.
— Ди-ди-мит-т-т-риос Па-па-паа-пас — рекох аз.
— Ти заекваш ли бе, младеж? — с любопитство ме огледа старшият.
— Д-д-д-да — отвърнах.
Ей това измислих, като ми прошепна Михалис по стълбите да не говоря много. Ще пелтеча, ще заеквам, викам си, да не би полицаят да усети, че не говоря гладко гръцки и кой знае докъде да я докарам. А на пелтек човек всичко му криво в езика — стържи, дъвчи и пропуска, няма да ми дирят кусур за някои нередности.
— И от кога тъй? — пита началникът.
— О-о-от малък.
— Ясно, ясно! И как стана?
— Из-из-из-плаших се — казвам. — От куче.
— Че много плашлив си бил. И сега ли си тъй плашлив, юнак?
— Не-не-не съм — отричам.
И Михалис не издържа, разкикоти се.
— Защо се смееш? — недоумява полицаят. — Нали ти е другар. Не си ли свикнал да го слушаш?
— За друго се смея, господин началник — вика Михалис. — И сега си е плашлив Димитраки.
— Ъ-ъ-ъ… — започнах да му казвам аз нещо ядовито, но полицаят ме спря:
— Стига си мучал! Как пък такива се сбрахте при мен точно сега! Я, Михалис, кажи как се сбиха тия двамата?
— Ами вървим с Димитраки, господин началник, и си говорим по свои работи и изведнъж чухме, че някои се скараха, но ние продължаваме, говорим си по свои работи, а мъжът и жената излязоха от портата, ама ние не ги познаваме значи, говорим си по свои работи…
— Е! Е! Е! — прекъсна го господин Такис. — Какво увърташ! Кажи направо как се сбиха. Кой кого пръв удари?
— Точно това искам да река — продължи Михалис, — но в тоя момент други хора наизлязоха по улицата и те ги скриха от очите ми да видя сбиха ли се двамата или не.
— Тъй ли? Ами ти, Димитраки, какво видя?
— Ни-ни-ни-що — закаканизах аз. — През е-е-един стобор гле-да-дах…
— Какво гледаше?
— Едно ку-ку-ку-ку-че! — изстрелях най-сетне думата.
— Абе, ти само с кучета ли се занимаваш? Ще те подплаши някое пак — съвсем ще онемееш! — кресна тоя път ядосано началникът.
— Та-а-така е… — разперих аз безпомощно ръце.
— Благородни младежи — вятър! — укорно каза началникът на Спиридонис.
— Тъй ги представиха в махалата — оправда се стражарят. — Де да ги знам. Не ми се видят тукашни.
И сигурно за да изпревари тая нова нишка, подметната от Спиридонис, приятелят ми избърза: