Примрях тоя път. Абе, какво става, викам си, още в града не сме влезли — и всеки ни тегли за свидетели. Но сега работата дебела. Добре ни забърка Михалис!
— Мавро, хвърляй тоя лист! Нов протокол пиши за очна ставка! — закомандва началникът Такис. — Спиридонис, слез в мазето и кажи да доведат Караканьоти при мен! А вие, момчета — ласкаво ни вика на нас, — не се бойте! Вчера го заловихме Караканьоти — топъл-топъл е още. На следния ден, като ви е обрал. Окован ще го доведат, не се плашете — само ще искам да разпознаете злодееца!
И както приказваше с нас, забеляза Никос и Елени, сякаш бе забравил за побойниците.
— Я да ставате и да се махате! — викна им на тях. — И повече тук да не ви виждам, че не знам какво ще ви правя!
Ама жената не става.
— Много те моля, господин Такис — казва му игриво, — нека да видя и аз Караканьоти! Любопитно ми е и всички в махалата ще питат като как е изглеждал разбойникът.
— Абе, ти, Елени, ум имаш ли в главата?! — разсърди се полицаят. — Или Никос съвсем ти го е избил?! Че това е тайна държавна работа! Как ще останеш? Тозчас си върви — да не ви запра с мъжа ти долу, че цяла нощ да се любувате на Караканьоти.
VII
Изгони ги, а ние с Михалис кисело се споглеждаме. И ето че затрополяха нозе по стълбите, желязо звекна — влязоха в стаята със Спиридонис още двама стражари, а помежду им мъж около трийсетгодишен. Но окован не с дебелите затворнически вериги, а с обикновен синджир му стегнали ръцете отпред. Синджир, дето връзват магаретата с него. Това имали — това сложили. И то стига да не може човек да мръдне.
Изправихме се двамата с Михалис, защото всички освен писаря стояха на крака.
— Е, Караканьоти — казва началникът, — познаваш ли тия момци?
— Не съм ги виждал — отговаря човекът, — ама няма да са стока, щом са с вас.
— А оня ден да си ги ограбил?
— Ограбих ги — вика с презрение, — не ги ли видите какви са ошмулени.
— И какво им взе?
— Кесиите им взех. Няма да взема зеления им акъл, я!
Явно е — перчи се затворникът. Не е втасал достатъчно в мазето, не са го и били достатъчно. Като престои някое време, друга песен ще запее, ама сега е нахакан и си личи, че отхвърля всички обвинения.
— А за английска раничка да се сещаш и диплома от Солунската гимназия в нея? — лукаво пита началникът.
— Че как! — дразни го Караканьоти. — Цигаро си свих от дипломата. Абе, вие това ли ги подучихте да лъжат?! Аз мислех, че товар злато ще ми трупнете във вина, а то някаква си раница…
— Я, момчета, кажете — заряза го полицейският, — тоя ли човек водеше шайката оня ден. И помнете, че каквото кажете, се записва.
Михалис замълча, замълча, даже аз поех въздух да почна пръв със заекването, но началникът ми махна да не захващам.
— Гледам внимателно, господине — най-после отвори уста Михалис, — да не би невинен да набедя и грях да си сложа напразно. Не е тоя човек! Друг беше. По-едър. Тоя не съм го виждал никога!
— Ясно, ясно! — по навик рече полицаят, но от оня лъчезарен човек, дето го заварихме в началото, не бе останала и следа. — Ама нали вие ми дойдохте на крака? А? Нали? Да се оплаквате, че шайката на Караканьоти ви обрала. Е? Това е Караканьоти! Какви ги дрънкаш сега?
— Че ни обраха — обраха ни! — мрачно наведе глава Михалис. — Но името Караканьоти аз до тоя час не го бях чувал. Не знам коя шайка ни окраде, знам, че тоя човек не беше с тях.
— Бе нали го описа пред нас, диване с диване! — викна Спиридонис в подкрепа на старшия. — Як бил, кривокрак бил и не знам какво си!
На тия неверни думи Михалис не отговори, а началникът, както се разхождаше пред огледалото, спря за миг, сам себе си погледна право в очите, сякаш попита отражението си дали още да се занимава с тъпаци като нас. Доста се бе объркал, изглежда, за да се реши мен да пита за Караканьоти.
— Е-е-е… — вдигнах аз ръце, на пръсти се изправих даже, като с едната ръка показвах тавана, а другата извъртах да соча писаря.
— Какво иска да рече? Че Мавро е бил с шайката ли? — в недоумение попита Спиридонис.
При тоя въпрос писарят разгъна членовете си като дюлгерски метър, изправи се и наистина почти стигна тавана. Така се бе слисал горкият от страшното предположение, че ако началникът му беше рекъл — „Ти, Мавро, си бил с шайката!“, сигурно щеше да отвърне: „Тъй вярно! Бях!“ Ама господин Такис беше досетлив и с досада обясни на стражаря: