А де ще ги дяват тия хора, питали го повторно. Че те милиарди ще бъдат — земята няма да ги побере. Е, отвръщал мъдрецът, същата наука ще е овладяла вече вселената. На диви планети ще е отишла и ще ги е опитомила. Там ще се разселят възкръсналите. Кой по родство ще върви, кой по приятелство — на всеки, както му е угодно. И ще се напълни Мирозданието тогава с безсмъртни човеци — истински образ и подобие Божие.
— Това само руснак може да го измисли — обади се Михалис, както ме слушаше. — Хубаво, ама невъзможно. И безцелно на всичко отгоре…
— А-а, не е така — викам. — Голяма цел е сложена тук и велико оправдание.
И подхванах да разправям какво отвръщал мъдрецът на третия въпрос. Защо да възкресяваме мъртвите? По каква причина да се правят толкоз разноски? Защото, казвал той, ние, живите, сме задължени и виновни пред умрелите. Животът ни е положен върху страшна несправедливост. Несправедливо е те да тънат в гробовен мрак и пръст да притиска клепачите им, а ние да се веселим под слънцето и да вкусваме Божиите благости. Това не е закон на живота, а закон на смъртта, на злото. А не може под знака на несправедливост и зло да градим ние своя живот като радостен и добър. Докато не премахнат значи несправедливостта към мъртвите, живите ще ходят печални по земята, гузните им сърца ще тръпнат, грях ще гризе душите им и вечно проклятие ще ги мъчи. И ни един жив няма да се спаси от злото, докато всички мъртви не бъдат спасени за живота…
— Разбираш ли, Михе? Всички — до Адам и Ева! — разгорещил се бях аз от приказването и повторих: — Ни един няма да се спаси, докато всички не бъдат спасени! А дотогава живите ще сме виновни пред мъртвите, защото не бива едни да страдат, а други да са щастливи! Не бива и невъзможно е…
— Не се пали толкоз! — скептично рече Михалис. — Тоя твой мъдрец май издиша. Неговата работа е мислена повече за ангели, а не за хора. Че кой ще озаптява всички ни, ако станем безсмъртни? Я си представи, че баща ти стане от пръстта. Какво ще рече на селяните, дето са му преорали гроба? Да не те питам на коя планета ще бягаме ние, ако Божидар Станев изскочи на пътя ни…
Оклюмах при това напомняне.
— Ама ако го съживят — боязливо рекох, — ще ни падне грехът от душата…
— Вятър! Стореното е сторено! — не се съгласи Михалис. — Пък и нови грехове ще направим. Човек не заслужава да живее вечно, Димитраки. И най-добрият не заслужава. Хем светът ще му дойде до гуша, хем той ще дойде до гуша на света. Неспасяем е човекът! — натърти приятелят ми. — Ни наука, ни светци ще го спасят. Такъв е и това си е. Все едно да искаш на кравата криле да поникнат.
Погледна ме под вежди, както вървяхме, и допълни:
— Но за гроба на баща ти ме е яд! Яд ме е и на мен самия…
— Не си виновен ти — казах.
— Кой знае. Може и да съм виновен. Ако зависеше от мен в селото, и аз сигурно щях да премахна онуй гробище.
— Тъй ли? — сви се сърцето ми.
— Ама ако знаех, че ти ще дойдеш, ако си представех какво ще ти е — нямаше тъй да сторя — умислено продължи той. — Поне щях да река да извадят костите, да ги съберат на едно място и паметниче да сложат. Тъй и тъй: тук лежи прахът на хора от старото гробище — и да изредят имената. От надгробните камъни щях да направя паметничето, а не зид да зидам с тях. Все щеше да остане място и за доматите…
— Благодаря ти, Михе! Познавам те…
— И аз те познавам — затуй говоря така! — с голяма стръв продължи Михалис. — Ако не те знаех, окото ми нямаше да мигне. И не гроб да преровя, ами и повече да свърша. От непознаване са ни повечето злини. Виновни сме в непознаване!
— Колкото ти си виновен пред мен за нещо, толкоз аз съм виновен за друго — рекох и замълчах.
И дълго двамата крачихме един до друг към Кавала, без дума да разменим.