Не те знам ти какво мислиш, но друг някой ако ни слуша, може би ще рече, че много отстъпчив съм бил пред Михалис, че все с мекия брус съм карал. И за гроба на баща ми, и преди, над драмското поле, когато той се радваше, че за пръв път вижда родината си. Че е трябвало по-остро и ясно да кресна: „Не е туй твоята родина, а е моята! Такива като теб ми я откраднаха, а сега ти на краденото се любуваш!“ Ако на мое място бяха баба Ана и майка ми, чичовците и стринките, те сигурно щяха да кажат различно нещо от мен. Болеше ги тях за декарите и къщата, за изоставения добитък и земеделските сечива. Не мога да кажа, че съм бил безразличен, но едно е да състрадаваш, друго е теб лично да те боли. А пък аз не бях виждал дядовото огнище и не се бях грял на него — само пушека помирисвах от дъжд на вятър през земи и планини. Ако, да речем, на оная височина вместо мен с Михалис ядеше кашкавал някой български държавник, не знам той пък каква реч щеше да дръпне. На държавник мислите не искам да гадая. Но ясно е — с такъв човек няма да сме си плюли в устите. Недей смята, че искам да се оправдавам нещо. Ни най-малко! Или че давам съвети някому какво да прави и говори. Разказвам ти само точ в точ какво аз съм рекъл и сторил. Ти ако искаш ме кори, ако искаш ме разбери, но не забравяй, че душата си не съм кривил за минутка. И не съжалявам, ама никак не съжалявам, че и аз не забих своя пирон в гнилата дъска на раздорите.
Инак и на мен са ми известни доста от кавгите между българи и гърци. И ако бях на друг ум, можех да отворя уста като ханджийски порти. Ама да не мислиш, че гръцките усти са по-малки. Сто вини да им трупнем ние и за всичките да сме прави, те с една няма да останат назад да ни отвърнат — и също ще са прави. Е, кой ще надделее, смяташ? Който изрече сто и първото обвинение ли? Тоя ли юнак ще се тупне в гърдите и ще викне: „Аз съм правият, аз съм пострадалият — пък вие сте лошите!“ Ама такова наддумване милиони пъти е ставало и между хора, и между народи и до нищо свястно не е довело.
А какво ще правим, питаш се сигурно, с фактите и истините? Нали с тях е кърпена неведнъж същата дъска на раздорите. Тук ковнат една летвичка, там причукат друга, донадят дъската, поукрепят я уж с факти и истини — ама гнилочът си е гнилоч! Който е стъпил на тая дъска, най-малко крака си е навехнал, ако не си е счупил главата в някой хендек. А защо българинът по-често си е трошил главата, сам си отговори. Може би защото повече се е надявал на кърпежа, на своите факти и истини…
Не, момче, фактите и истините не са най-важното нещо на тоя свят. Не стоят те над всичко, както повечето хора се мамим. Боговете не мълчат пред фактите, а сами ги създават. И ако един факт не върши работа за делото им, обръщат му гръб, в небитието го запращат и друг се залавят да сътворят. Много е сгрешил, според мен, онзи мъж, дето рекъл, че Платон му е приятел, ама истината му била по-голям приятел. Коя е тая истина, къде се е дянала? Няма я нея, а Платон си стои по-голям от истината на мнимия си приятел. Излъгал се е оня човек, защото по-скъп приятел от Платон не би могъл да намери. И забележи, вслушай се да чуеш, че тая приказка за Платон и истината най-често я употребяват подлеци, кога искат да се отметнат от нещо…
Не, повтарям, за човека има по-дълбоки и съдбовни неща от фактите и истините. Вгледай се в себе си и ще повярваш. Та така е и с нашата гнила дъска. Трябва да спрем да я подновяваме и гърци, и българи, да я строшим и да я изгорим веднъж завинаги с целия неин кърпеж! Дано не греша, ама ми се струва, че натам май сме я подкарали и от двете страни. Припламва добрият огън, припламва, кани се да лумне и нека глътне до шушка гнилото. Сърцето ми ще се радва да е така…
IX
Много ми харесваше Кавала и обикнах това градче. Като нямахме друга работа с Михалис, често ходехме до крепостта. Уличките дотам като с език излизани, къщиците — малки, спретнати, сякаш за кукли правени. Стените им цветно боядисани, в дворчетата — цветя букнали, притискат се една в друга по стръмнината като шевици по пазвата на скопосна невяста. Нарочно вървяхме бавничко. Чистото и хубавото измива душите. А после дълго седяхме по камънаците на страховитите стени. Михалис гледа, гледа морето — с очи ще го изпие и пак няма да се насити. И Тасос по-голям се виждаше оттам, и градецът целият, скупчен долу по брега…
Да зависеше само от мен, в Кавала щях да остана. Фурнаджилък да подхвана покрай бай Яковаки, мома да си намеря и се задомя, дечица да се родят — и животът ми щеше да се излее тихо и гладко, все едно зехтин от делва се е пролял. Пък изцеди ли се и последната капка — да счупя делвата…