— Защо са ти тия парцали — шепне, — само да връзваш колци с тях или най-много да се обесиш. Я ги виж!
Прав беше, преди два дни дъжд пра, слънцето ги сушило и доста бяха зяносани.
— Ами какво тогава? — питам като теле.
— Ще ги резнем ниско, до корена — обяснява другарят ми, — все едно че попово прасе ги е преяло.
„Вярно бе, викам си наум, като сме дошли, все трябва да свършим някоя работа.“ И аз с бръснача, Михалис с чекийката си — захванахме да прерязваме доматите издъно.
Ще речеш сега — за убиване сте били. Прав си, прав си, друже, ама само това ли беше и само ние ли бяхме?! Не си ли забелязал що се твори у нас? Да вземем само децата — от малките до младежта. И по мое време, и преди сигурно, пък сега като че най-много. Има ли нещо по улиците да не са го унищожили? Лампа ли сложат — счупят я, телефон ли прекарат — я слушалката му ще отскубнат, я будката ще потрошат… И всичко, всичко, дето не е негово или на майка му и баща му, всичко ще почупи, ще смачка, ще го осере и ликвидира. Да речеш, че някой го е учил специално — не е. Кой ни беше учил нас с Михалис да орежем доматите на Парашкевов? И за полза също не е в повечето случаи, ами само за единия кеф и удоволствие. Откъде иде тая диващина, тая сладост от унищожението, аз не знам. От семето и кръвта ни ли, от презрение към останалите ли, от неуважение към себе си ли или от омраза към красивото и ỳредното — ние с тебе само може да гадаем и още сто причини да прибавим, все ще бъдат хем верни, хем недостатъчни.
Не си мисли обаче, че искам да се оправдавам с другите за оня наш подвиг. Такъв бях и аз, и такъв съм си, макар някой път да ми просветваха общите дивотии, като ги гледах отстрани. С две думи друг случай ще ти кажа. Имаше в Пазарджик едно здание, двуетажно, Инженерството му викаха. Разни технически служби се помещаваха в него. Сложиха хората на покрива ветропоказател, много хубав, немска изработка трябва да беше. Като подухне, едно петле се върти и щом смени посоката си — камбанка прозвънва. Ажурна работа, изпипана, с различните му финтифлюшки и прочие. Побиха петлето на висок прът, а самият прът нашарен с трикольора. И като излезе ветрец, сладък звън се чува чак до улицата, вдигат хората глава, върти петлето опашка и на мнозина драго им става да го зяпат. Полезна работа и красива.
Да, ама живееше тогава там наблизо хъшлак един, на моите години. Нищо особено, момче като всички — Чоко. Иначе Кочо се казваше, но ние въртяхме имената отзад напред и от Ко-чо значи — Чо-ко. В неделен ден, кога нямаше служители в Инженерството, гледаме Чоко, че се катери по водосточната тръба. Драпа, драпа, стигна улука и се качи на покрива. Пое леко по керемидите — и право на пръта. Запълзя по него — знаеш как, с ръце и крака като котка. Че как не се строши тоя прът, та и Чоко да си сцепи главата! Ама не. Стигна ветропоказателя и взе да го чупи. Севера, юга, изтока, запада — кара всичко по ред и нищо не пропуска. На петлето шията изви, камбанката докопа и откърти — докато не смля чарковете докрай, не миряса.
И както го гледах аз отдолу, изведнъж кипнах. Доста кипнах. Да викам обаче и да го съветвам — късно беше. Стоя само и чакам. Па като слезе Чоко, па като го подхванах — спуках му гьона от бой. Бия и не казвам защо. Реве той, маже кръв по лицето си от разбития нос и вика:
— Що ма бийш ба, Митьо?!
— А сети се, твойта мама! — отвръщам му. — Ако не се сетиш, пак ще те дръстя!
А той не се сеща, пък да му обяснявам — няма да ме разбере. И по тая причина още два-три ритника отнесе.
Но можеш ли би целия свят?! Който се е сбил с повечко чоковци, все си е загубил главата. И аз оня ден щях да пострадам. Откакто одъртях, правя леки разходки из тая градинка. Махнаха пазача, щат нямало и пари, и оттогава все едно, че печенеги са станували в нея. Статуи имаше — металните отмъкнаха, каменните разбиха. Чешма имаше — окъртиха я и напълниха коритото с боклуци. Пейки имаше, посядвах на слънце — гледам тоя път: седалката на една счупена. До нея друга — дъските също спраскани по средата. Ай да му се не види макар! Озъртам се наоколо и в страничната алейка ги засичам — трима дангалаци рипат върху трета скамейка. Ама дангалаци един път — хранени, хранени, мама и татко ги надули в апартаментите като плондери. Скачат значи като на батут и в ритъм викат: