— Който не скача, е ченге! Който не скача, е ченге! Ой! Ой! Ой! Ой!
А дъските пращят и се огъват. Креснах им:
— Абе, момчета, спрете бе! Абе, какво искате от пейката бе?!
Ония спряха за миг, зачервени като шопари, и единият ми отвръща:
— Я се разкарай бе, дърто ченге! Айде да не ти скочим на шията!
И продължиха. Огледах ги пак, не са малки, към петнайсетгодишни, сам не мога ги надви, а на такива като тях им е все едно по дъски ли скачат, на човешки врат ли скачат. От опит го знам. Обърнах се и троп, троп с бастунчето — тръгнах си. Зад гърба си вече чух как пейката изтрещя, строши се, а ония весело се разпищяха. Такива ми ти работи…
Ама като заговорих за тая наслада от унищожението, за тая страст да рушиш, най-малкото все пак са децата. Не ми се ще да подлавям нас, възрастните. И не мога проумя дали от невръстни го носим това нещо и го развиваме с годините, или старите дават пример на малките в едрото, пък те вършат каквото могат в дребното по паркове и улици. Да питаш така, е все едно да се чудиш кокошката ли се е явила по-напред или яйцето.
Само едно погледни, политиците само вземи. Щом дойде нова власт, и се хващат за завареното — дайте, другари там или господа — все едно, дайте да премахнем предишното до основи, да го сринем, да го ликвидираме без остатък. Пък че може да е имало нещо добро и в предишното, пък че това добро с ум трябва да се запази — не, не, не сме го правили ние, чуждо ни е то, старо е и вредно, а от нас почва ново време и всичко ще е ново. И докато се усетиш, изгорили заради бълхата юргана. Уредби, учреждения, закони — всичко по̀врага, на майната си да върви, и все рушим ние, все нова епоха градим и все на гола поляна стоим. Даже не и на гола, ами цялата е осеяна с развалини и боклуци. Откак се помня, толкова години, ако слушах политиците и вярвах на вестниците им, все в ново време живеем, но все в старата дивотия тънем. Дивотия и разбойничество…
Нейсе, далеч отидох, отплесва ми се вече умът. За Парашкевов бях почнал да ти разправям и за нашето злосторничество с Михалис. Снишили сме се значи ние между доматите и така сме се увлекли в полезното си дело, че не усетихме кога Парашкевов изникна до нас. Тихичко приближил, покашля се и стои на три метра, опрян на една мотика. Като го мярнах, подскочих, изтървах бръснача и сърцето ми тъй лупна, че отиде в гащите. Много се уплаших. И не че ще ни смете с мотиката, не. Видя ни, познал ни е! Като се оплаче, здравата я закърших — мина ми като игла през ума и веднага рекох да побягна по лехата. Но не направих две крачки и спрях — безсмислено е! Тогава чак забелязах Михалис, че стои вдървен като истукан. Разменихме по един поглед с него — нали уж излезе Парашкевов, нали с очите си видяхме, че заключи портата?! Миг-два трая това наше сащисване, но стана напълно ясно, че сме знаели що вършим. Не беше то като да береш сливи. Кой знае къде ще ни наклепе, кой знае каква дандания ще вдигне! И до плащане на щети ще я докара! Ей от това се бяхме изплашили освен дето ни стресна.
А Парашкевов седи, не мърда, като човек пред диви зверове — да не ги подплаши и предизвика с някое движение. И кротичко говори:
— Чакайте, момчета. По-спокойно. Нищо няма да ви направя.
Не вярваме на ушите си ние, мълчим, дебнем настръхнали да не ни подбере изневиделица с мотиката. А той пак говори меко и благо, като че услуга сме му направили.
Ще кажеш сега — луд човек, от него всичко може да се очаква. Да беше някой нормален — от двора здрави нямаше да излезете. И тъй да е, ама в оня момент ние не мислехме тъй. С пет приказки взе да ни поукротява човекът. Окопитихме се малко, изпуснахме въздух от дробовете, недоверчиви още, че ще ни се размине. И изведнъж Михалис отвори уста:
— Сгрешихме, бай Коста — вика. — Много лошо нещо сторихме. Срам ни е и дай да видим как ще оправим тая работа.
Или нещо подобно рече, ама помня, че думите „срам“, „срамуваме се“ употреби, защото Парашкевов точно за тях се хвана.
— Срам ли? — сепна се той. — Че вие само изплашени ми се видехте. Ако ви е срам наистина, може и приятели да станем…
Съвсем ни обърка.
После, след време, наистина ни беше срам от нашия калпазанлък. Но не мога се закле, че баш в оня момент, кога ни скепца Коста Парашкевов, съм изгарял от срам. Мисля, че Михалис рече онова за срама донейде за да се измъкнем. Но не съвсем. След кротките приказки на Парашкевов и срам имаше мъндзарко, ей тъй, на върха на пръстчето. Или по-важно е, че въобще се сетихме за такова нещо като срама. За минутка значи оня човек ни прекара по тясното мостче между страха и срама. Голяма работа е това, да знаеш! Тънко като косъм е пустото мостче и повечето нито знаят къде е, нито пък могат го мина. Или водач не си намират цял живот. Ако ме питаш — страх, срам и съвест са най-важните неща в природата. Страхът е за диваците, срамът — за човеците, а съвестта за светците. И всеки живее според тия три мерки. Ако на човек на челото пишеше мярката му, не ти трябва да знаеш повече за него. Каквото да ти разправя той, там си е цял-целеничък, а другото са преструвки и шикалкавене. Само че трудно се прескача от страха в срама и от срама в съвестта, ех, много трудно, пък много лесно човек се връща обратно. Като мене примерно…