— Ще донесем нов разсад — обадих се и аз тогава в подкрепа на Михалис. — Не е късно…
— О-о, ама и ти си могъл да приказваш! — засмя се Парашкевов. — Не, момчета. За доматите после ще говорим. Чух, че ми знаете името, пък аз не ви знам кои сте. Я елате по-напред да се запознаем.
И човекът хвърли мотиката, обърна се, тръгна към къщата.
Спогледахме се ние пак с Михалис — да фъснем ли моментално, но не, усещаме сякаш, че Коста Парашкевов ни върза с тънка връв и ни подръпва отдалеч. И любопитно ни беше — какво ще стане нататък. Чуден човек, не постъпва по обичая, дай да видим какво ли ще измисли пак…
Къщата беше голяма, на един кат, но с високо мазе, и стаи имаше долу за живеене в летните жеги. Като се качиш от двора по пет-шест стъпала, излизаш на едно чардаче, веранда ако искаш го наречи с тая купешка дума. На чардачето миндерлък, край него маса и столове, а на масата разхвърляни книжа, като че Парашкевов току-що се е ровил в тях.
— Седнете — подхвърля през рамо той и кима към столовете. — По туй време на деня аз пия чайче. От маточина. И на вас ще ви направя.
От маточина?! — подхилкваме се леко с Михалис. Че това чай ли е?! Ама добре, щом си решил да ни черпяваш… Това нещо обаче на глас не го казваме, смигаме си и се разбираме, иначе седим чинно на столовете и крием отдолу мръсните си нозе.
III
Така се запознахме с Коста Парашкевов. И да знаеш, за близо три години до голямо приятелство стигнахме, макар че много роптаеха да не дружим с него. Как кой — и нашите, и на Михалис вкъщи. Не че го познаваха отблизо, да речеш, нито пък им бе известно за какво е лежал в затвора, какъв е и върши ли някому зло в момента. Ама така — за всеки случай. И според слуховете в града. Защото ясно е — бил ли си в пандиза, с белег излизаш от там, дамгосан си. Сега на хората по̀ не им пука от такава работа, но тогава не беше тъй. Ако не можеш да кажеш за някого — крадец е, убиец е, мошеник е! — все ще си помислиш: не му е чист косъмът, де да го знам, я по-настрана да стоя. Та така беше и с Парашкевов. Страняха хорицата от него, макар че не всички — търсеха го някои за услуга, да им оправя бакиите. Но като си помисля, и тая работа се вършеше кажи-речи скришом.
И още една причина имаше да го отбягват. Сам живееше Коста Парашкевов — ни жена, ни дете, ни котѐ. И затворник да си бил, има ли булка до теб, роднини се навързват покрай нея, комшии, познати — всмуква те малко по малко средата, оглажда ти кърпежа и само някое ръбче ще остане, дето рядко ще се сетят за него. Приемат те значи в края на краищата. А Парашкевов — сам, пък да живееш сам винаги е подозрително, винаги хората смятат, че нещо край тебе не е в ред.
На всичко отгоре и той не правеше мили очи някому, не търсеше познанства. И ако пазарджиклии се дърпаха от него, те пък не знаеха как Коста Парашкевов ги презира. Не мисли, че говореше нещо лошо за жителите, за тоя или оня. Но усещах аз, че му е досадно и да се сеща за тях, камо ли да се свързва с някого. Отдѐлен се чувстваше, башка от другите и такъв човек никога няма да седне да се радва или ядосва за нещо общо с останалите. Сякаш на висока планина стоеше Коста Парашкевов и хорицата долу му се видеха като бълхи, като мравучки някакви, скачат значи те и мърдат, а за какво — и Господ не знае, само дето развалят земната гледка.
Ще питаш — как пък такъв екземпляр точно с нас се сближи. И аз навремето съм се чудил. Гледай сега — кекава твар е човекът. Каквото и да си мисли, както и да се надува, много-много не издържа на самотия. Чувал си как е по затворите. Най-тежкият режим там е единочката. Вземат някой нихилист, комунист — железен борец, подземен образ, половината свят мрази по принцип, според идеите си, от нищо не се стряска, защото вярва, че светата истина е с него, вземат значи такъв герой и го бутнат в единична килия. Тъжно е да се каже, ама за пет месеца — и чалдисал. Рядко някой е надхвърлял година-две. За криминалните да не говорим. Изпечен бандит, сто пъти животът му висял на косъм, пък при такъв режим вземе, та реши, че е станал попадия. Изкукуригал, с една дума. Не може, мисля, човекът без човешки образ до него и без да има с кого дума да обели.