— Е, че какво като е горделив? Той нали удобрява момъка?
Софка пак притегли краищата на шала отпреде си, като скри ръце под него, и каза:
— Той дава дъщеря си, но не моли с нея.
— Е, че какво ще стане сега?
— Нека да го помолят. Горделив е.
— Но хаджият никога не ще да приеме. И той е горделив, освен че е оскърбен.
— Та затова отиваме там я? — каза троснато Софка.
После, като помисли, прибави:
— Само ти внимавай, Костаке, там да не разбере тато, че отиваме с тая цел — да предумваме хаджият, да го молим!… Ние отиваме тъй, просто на гости. Да не усети, че ще работим пред хаджи Василя — пази боже! Нали пише кака? — „Закалям дъщеря си, рекъл, ама глава не клатя…“
— И той глава не клати, и хаджият още по-упорит, и додето нашите двама еничери си правят ината, клетите двама млади въздишат и се мъчат от три години. Какво са криви те? Иван казва: „Ще се опушна“, Анастасия казва: „Ще се отровя!“ Трябва премудрий Соломон да слезе да разреши тоя въпрос.
— Аз ще го разреша!
— Как?
— Ще убедя хаджи Василя да поиска формално Анастасийка за сина си. У нас от мъжка страна тропат на момините порти, тъй е обичая.
— Как ще направиш това чудо?
— Не съм с кокоши ум я.
— Знам, че не си.
— Дал ми господ и уста.
— Виж, това по виждам… Но хилядо уста да имаш, аз пак се питам какво ще направиш с тях: ти ще приказваш на една скала.
— Ще видим… Ако не помогнат благите думи и убежденията, аз има и друго средство — каза заканително Софка.
— Какво средство?
— Не обаждам.
— На мен?
— Един господ го сега знай в моята душа.
— Глупост някоя… — усмихна се Брезов.
— Но ти ме разсъни… Да подремем.
— Да подремем.
И те пак замижаха.
Но след няколко минути Брезов скокна и плесна с ръце.
— Ах, сетих се! — извика той с изступлено-победоносен вид, с какъвто някога Архимед беше извикал „еврика!“ при откритието на физическия закон, който носи името му.
— Какво има? — отвори очи и стреснато попита жена му, — уплаши ме.
— Монтеки и Капулети! — извика тържествуващ Брезов.
— По врага отишли! Не ме разбуждай.
И тя пак замижа.
Брезов погледна недоволен Софка и избъбра:
— С тебе да приказва човек по литературата е се едно, като да говори с оня, дето вей навън.
Па се протегна пак, сключи ръце под глава и склопи клепки.
Влакът гърмеше и бучеше сред нощния мрак.
Нашите пътници пристигнаха на последната станция посреднощ. Там се качиха на кола и тръгнаха по шосето към града X., отстоящ двайсетина километра на юг, сгушен в една долина в разклоненията на Балкана.
Фъртуната беше престанала.
Колата вървеше глухо по застланото с дебел сняг шосе, което се разпознаваше от снежното поле по телеграфните стълпове.
Пътниците, огънати добре в дебелите си дрехи, няколко време не си приказваха, сякаш че всичкото си внимание и усилие полагаха в това, да им бъде по-топло и да стоят неподвижни.
Полето се белееше мъгловито до известно място на юг, после се изправяше черната стена на един рид с неясни очертания в небето.
Брезов гледаше към тоя рид. По него трябваше колата да се изкачи и да слезе, преди да стигне града.
— Луди сме, луди — изпъшка той сърдито… — И как се повлякох аз по ума ти?
Софка напусна тогава мълчанието си.
— Ти си вечно нерешителен човек, Костаке — изгълча го тя.
— Аз съм повече от нерешителен, аз съм слабохарактерен: не трябваше да те слушам.
— А мислиш, че и аз от слободия съм зарязала къща и съм се дигнала в тия студове и снегове да пътувам?
— И всичко това от какиното ти писмо. Женски тревоги, глупави страхове — отговори Брезов.
— Ами ако станеше злото? — попита глухо Софка с безпокойство в гласа.
— Нищо няма да стане, празни работи.
— Малко ли са се убивали от тая пуста любов? Нали се отрови госпожица Делева по-лани?… Не обеси ли се и актрисата?
Брезов махна с ръка навъсено. Нему се не щеше да говори за това. Той се обърна към возача, едър турчин, чийто широк гръб в кожух се чернееше пред тях на капрата, и му каза по турски:
— Селим, добър час.
— Евалла, чорбаджи — отговори турчинът малко поизвърнал мустакатото си лице насам.
— Пътят до града добър ли е?
— Добър; но в тоя дебел сняг конете се уморяват, па и преспи е навеяло.
Това беше явно: двата коня влачеха вече тежко файтона, въпреки зачестилите плясъци на бича.
Брезов запали цигара.
— Какво има ново-вехто в града?
— Нищо, слава богу — поизвърна се пак турчинът. — Дя! Поганци те зели, ленив скот! — и той удари няколко пъти левия кон, после два пъти и десния.
Но скоростта на колата си остана същата.