Майкъл отново заговори:
— Може би по-уместният въпрос е къде в момента е господин Бишъп.
— Отиде си — каза Оливър. — Изпроводих го до изискана лимузина с личен шофьор. Ще отседне в една от къщите на Основателя.
— В коя точно? — попита Клеър. Внезапно й прилоша, като й стана още по-зле, след като никой от вампирите не отговори. — Нали не е в къщата на моите родители? Нали?
— Предпочитам да не знаеш къде точно се намира — каза Амели, което не беше отговор или определено не и отговор на въпроса й. После премести бялата царица с дълъг, добре премерен замах през шахматната дъска. — Шах и мат.
Оливър огледа шахматните фигури, след което със същото раздразнение огледа и Амели, преди да катурне черния цар на дъската.
— Трябва да обсъдим това — рече той. — Очевидно е.
— Кое е очевидно? Трагичната ти липса на стратегически умения? — Амели бавно повдигна сребристите си като утринна скреж вежди. — Аз ще помисля какво да правя с нашите гости. А ти се прибери у дома си, Оливър. И ти благодаря, че дойде.
Изрече го без капка ирония — може и да го отпращаше като слуга, но поне му благодари. Очите на Оливър още повече потъмняха, но той се надигна, без никакъв коментар, и отиде в кухнята. Клеър чу как затръшна ядосано вратата след себе си.
Амели седеше със замислено лице, а после въздъхна. Изправи се и кимна на Майкъл.
— Мисля, че тази вечер тук ще сте в относителна безопасност — рече тя. — Не пускай никого вътре, под никакъв предлог. — По устните й бързо пробяга една почти невидима усмивка. — С изключение на мен, естествено. Мен не можеш да ме спреш.
— А какво ще правим с Оливър? — попита Шейн.
— Поканата му за влизане тук бе анулирана. Той няма да може да ви безпокои, освен ако вие не извършите някоя глупост. — Което Амели смяташе за слабо вероятно, ако можеше да се съди по погледа, с който ги удостои. — Бишъп не е ваша грижа, а моя. Гледайте си вашата работа и стойте настрани от него. Всичките вие.
— Почакайте, ами моите родители…
Амели обаче не я изчака. Отдалечи се от масата мълчаливо и грациозно. Пое нагоре по стъпалата.
— Къде, по дяволите, отива? — попита Шейн, когато обвитата й в неземно сияние бледа фигура се скри от тях на най-горното стъпало. — Та там няма врата.
Клеър знаеше. Знаеше много добре.
— Тя си тръгна, независимо как го направи. — Всички я погледнаха, дори и Майкъл. — Трябва да има някакъв изход. Нима очакваш да си донесе пижама и да се тръшне да спи на дивана?
— Мислиш ли, че има пижама? — запита я Ева. — Защото се обзалагам, че тя спи гола.
— Ева!
— Какво толкова? Стига, де. Наистина ли си я представяш с бархетна пижама и пухкави чехли със зайчета?
Майкъл се отпусна на освободения от Амели стол и се втренчи в шахматната дъска. Без да бърза, подреди фигурите, но Клеър бе сигурна, че всъщност не мислеше да играе на шах.
— Шейн — подкани приятеля си той, — иди да провериш дали всички врати са заключени.
Шейн кимна и излезе, като първо се отправи към кухнята. Клеър седна на стола срещу Майкъл, който доскоро бе зает от Оливър.
— Разтревожен си.
— Не — поправи я Майкъл, взе един от белите офицери и започна да го върти с бледите си пръсти. — Изплашен съм. Щом този тип изнервя Амели и Оливър, ние изобщо не можем да се мерим с него. Целият Морганвил не може да се мери.
Погледна към Ева, която вместо отговор само стисна устни. Клеър чу стъпките на Шейн, когато се насочи към входната врата, за да провери ключалката и резето, след което провери и прозорците.
— Трябва да си починем — каза Майкъл. — Утрешният ден може да се окаже доста дълъг.
Когато се изправи, Ева го докосна леко, беше само лека милувка. За половин секунда двамата си размениха втренчени погледи.
— Да — съгласи се Ева. — И аз трябва да си почина.
Клеър запрати по нея едно модно списание.
— Вземи си стая в някой мотел.
— Вече плащам за една стая — контрира я Ева. — И ще се възползвам максимално от парите, които давам.
Тя изприпка нагоре по стъпалата, като се спря малко преди най-горното, за да хвърли поглед назад към Майкъл, на чието лице бе разцъфтяла ослепителна усмивка. Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва на това, което се въртеше в главата му, затова се изкашля смутено, като забеляза, че Клеър не го изпуска от очи.
— Бъдете дискретни — препоръча му Клеър. — Вие, приятели, трябва да окачвате кърпа или нещо подобно на дръжката на вратата.
— Ти да мълчиш — смъмри я Майкъл, но й се усмихна, а когато й се усмихваше, сърцето й замираше. Приятно й бе да го вижда щастлив. Обикновено беше толкова… съсредоточен. — Ако ти потрябва нещо, знаеш къде да ме намериш.