Выбрать главу

На дневна светлина Морганвил изглеждаше като всеки друг мръсен, заспал град. Хората отиваха на работа, тичаха за здраве, тикаха бебешки колички, разхождаха кучета. Като наближи кампуса, все по-често се забелязваха студенти от колежа, с раници на гърба. Случайни посетители никога не биха предположили, поне денем, че това място е толкова опорочено.

Клеър предполагаше, че именно това е целта.

Забеляза няколко камиона за доставки за местните фирми. Дали тези шофьори знаеха какво става тук? И дали просто пристигаха и заминаваха без инциденти? Имаше ли правила за вампирите кого могат и кого не могат да нападат? Трябваше да има. Дори и щатската полиция да се появи в Морганвил, това нямаше да помогне срещу вампирите…

— Здрасти.

Клеър примигна. Една кола се движеше бавно край нея, като едва успяваше да поддържа толкова ниска скорост в синхрон с нейната крачка. Червена спортна кола, дразнещо ярка и блестяща като прясно пролята кръв на слънце. В нея се возеха три момичета, и трите с еднакви престорени усмивки.

Зад волана седеше Моника Морел, дъщерята на кмета на града. Най-злият враг на Клеър сред хората още от първия й ден в Морганвил. Моника до голяма степен бе успяла да се възстанови от скорошния й досег със смъртта заради опасното лекарство, което бе изгълтала, или поне така изглеждаше — лъскава като колата си и също толкова корава. Русата й коса блестеше на слънцето в небрежна прическа. Гримът й бе перфектен и дори и да изглеждаше малко по-бледа от обикновено, това почти не се забелязваше.

— Здрасти — промърмори Клеър, като побърза да се отдръпне по-навътре по тротоара, където не можеха да я достигнат от колата. — Как си, Моника?

— Аз ли? Супер. По-добре от всякога — отвърна Моника жизнерадостно. Но в очите й бе стаено нещо мрачно, контрастиращо с безгрижния й тон. — Ти се опита да ме убиеш, откачалке.

Клеър се закова на място.

— Не — побърза да отрече. — Не съм направила това.

— Ти ми даде онова лекарство, което едва не ме уби.

— Ти сама го взе от мен! — Червените кристали, които Клеър бе откраднала от Миърнин. Онези, които макар и за кратко, й се сториха страхотни. Но след като видя какъв бе ефектът им върху Моника, а също и отражението на собственото си лице в огледалото, Клеър вече не смяташе така. Те не успяха да я наранят, но ефектът им върху Моника бе поразяващ.

— Не ми ги пробутвай тези. Едва не ме уби — продължи Моника. — Щях да повдигна обвинение срещу теб, но едва ли ще има някаква полза, след като си любимка на Основателя и всички останали. Затова просто ще се наложи да намерим някакъв друг начин, за да те накараме да си платиш. Искам само да те предупредя, кучко — не сме приключили. Дори не сме започнали. Тепърва предстои.

Удостои Клеър само с една студена, сурова усмивка, преди да даде газ. Гумите на колата й изсвириха рязко по паважа.

Клеър нервно премести раницата си на другото си рамо и се огледа. Както можеше да се очаква, никой наоколо не им обръщаше внимание. В Морганвил никой не се забъркваше в работите на другите.

Трябваше да се справи сама. Ева работеше в студентското градче, но Клеър не искаше да намесва приятелите си в тази история. Те и без това си имаха достатъчно проблеми. Моника беше изцяло нейна грижа.

Независимо дали й харесваше или не.

Но докато минаваше покрай разположената навътре врата на един магазин със заковани дървени капаци, тя усети, че някой я следи. Опита се да го припише на въображението си, но там наистина имаше някой, който я дебнеше. Не успя да го разпознае в първите няколко секунди, а когато го стори, изпита още един неприятен шок. Мършав наркоман, бледен, със слепнала коса. Облечен в черно. Братът на Ева.

— Джейсън — промълви тя и неволно се озърна за помощ. Но никой не се навърташе наоколо. Нито един, на когото да разчита. Нямаше дори патрулна полицейска кола — а полицаите, след сблъсъка му с Шейн, определено щяха да искат да си поговорят с Джейсън.

Този спомен отново я стресна: той бе намушкал гаджето й. Беше се опитал да го убие. Ченгетата казаха, че било при самозащита, но тя знаеше по-добре каква бе истината.

Джейсън измъкна ръце от джобовете на сакото си и ги вдигна нагоре.

— Само не викай — помоли той. — Освен ако наистина много ти се иска. Няма да те нараня. Не и посред бял ден на оживена улица.

Звучеше… различно. По-странно от обичайното, а това означаваше супер странно.

— Какво искаш? — Тя вкопчи пръсти до побеляване в презрамката на раницата. Ако се наложи, можеше да го цапардоса с раницата и да го повали на тротоара или поне да го спъне. Беше само на една пряка от „Комън Граундс“ — Оливър бе длъжен да й осигури Защита, когато влезе в кафето, при това не само срещу вампири, а и срещу вражески настроени хора.