— Престани да се шубелисваш, генийче. Не съм тук, за да те нараня. — Пъхна отново ръце в джобовете си. — Как е Шейн?
— Защо те е грижа?
— Защото… — Той се намръщи и сви рамене. — Виж, беше при самозащита, ясно ли е?
— Ти го подмами. Заплаши и мен и Ева. Искаше той да се впусне да те преследва.
— Вярно е, че ви разигравах и дразнех, но приятелят ти развъртя бухалка над главата ми. Припомням ти го, в случай че си забравила.
Това, за съжаление, бе вярно.
— А какво ще кажеш за другите, които си убил? Всички ли си избил при самозащита?
— Кой казва, че съм убил хора?
— Ти самият. Забрави ли? Ти остави в мазето мъртво момиче, за да го намери Шейн. Опита се да го натопиш, за да го тикнат в затвора.
Джейсън въобще не отрече това. Само я гледаше втренчено. В сенките тъмните му очи се очертаваха като черни дупки върху скованото му бледо лице.
Приличаше на… мъртъв. По-мъртъв от повечето вампири.
— Трябва да говоря със сестра си — изрече той накрая.
— Ева въобще не желае да разговаря с теб, психопат такъв. Остави ни на мира!
— Става дума за баща ни — заяви той и макар че Клеър вече се отдалечаваше, оставяйки го насаме с психарските му проблеми, сега забави крачка и погледна назад. — Трябва да говоря с Ева. Предай й, че ще й се обадя. Кажи й да не ми затваря телефона.
Клеър кимна веднъж. Не че сега го мразеше по-малко, но в момента в него се долавяше нещо по-различно — сякаш искаше примирие, но пък и не беше докрай настоятелен.
— Нищо не обещавам — процеди тя.
Джейсън кимна.
— Не съм и очаквал.
Не й благодари, затова тя продължи напред.
Когато се огледа назад през рамо, видя, че той бе изчезнал. Зърна само част от черното му сако да се развява, преди да се скрие зад най-близкия ъгъл. По дяволите, бързо се движи, помисли си девойката, от което я полазиха ледени тръпки. Ами ако Джейсън е постигнал желанието си? Ако някой го е превърнал в истински вампир, колкото и трудно да бе това?
Реши, при първата удобна възможност, да попита Амели.
Сутрешните занятия започнаха и свършиха. Материалът не беше особено труден, дори и този от курса по физика за напреднали, за който тя бе държала приемен тест. Клеър бе разменила няколко часа от по-скучните за нея предмети за курса по митология. Всъщност го направи, защото Амели бе настояла за това — оказа се готино и започна с нетърпение да очаква следващите часове по този предмет. Но за съжаление точно сега нямаха дискусии за вампирите. Всичко се въртеше около разни зомбита, вуду–магиите и по-известните медии, обсъждащи тези теми. Следващата седмица щяха да гледат черно–белия филм "Нощта на живите мъртви". За зомбитата Клеър не знаеше почти нищо, за разлика от повечето от състудентите си. С изключение на любимата видеоигра на Шейн, в която той неуморно трепеше изскачащите на екрана зомбита, не си спомняше да се е интересувала особено от темата.
Разбира се, откакто се бе преместила в Морганвил, вече нищо не й се струваше напълно невероятно.
След курса по митология, който се оказа посветен само на изобилната информация за вуду–магиите, Клеър имаше почивка, преди да започнат лабораторните упражнения. Отиде до голямата централна сграда на университета, с просторни аудитории, с дълги маси и много столове. В нея имаше книжарница и стол, където предлагаха фантастично вкусни сандвичи с печено сирене и салати. Имаше и съвсем прилично кафене.
Днес нямаше опашка. Клеър плати за една мока и отиде при кафе машината, където работеше Ева. Днес тя изглеждаше страхотно, и то не само заради вниманието, което бе отделила на тоалета и грима си. Направо сияеше от щастие.
О, ясно!
Ева я удостои с абсолютно ослепителна усмивка и й подаде моката.
— Здрасти, книжен плъх. Добре ли го даваш?
— Супер съм. А ти?
— Не е зле. Сега е по-кротко, след като мина сутрешната блъсканица. — Усмивката й я издаваше, че крие някаква тайна.
— Е? Как мина нощта? — подтикна я Клеър към откровение. Тайната изгаряше да бъде споделена, пък и тя… тя просто бе любопитна.
— Фантастично. — Ева въздъхна разнежено. — Аз просто… ох. Знаеш ли, припадам си по това момче още от четиринайсетгодишна. А той въобще не подозираше за съществуването ми. Ходила съм на всеки от концертите му, още откакто започна да свири пред публика, та чак до последния, в „Комън Граундс“. Никога не се бях надявала… просто не вярвах, че ще стане.