— И как беше…? — Клеър повдигна вежди и остави Ева да вложи каквото си ще значение на въпроса.
— Фантастично. — Ева се усмихна закачливо.
И двете изпищяха, макар и не много шумно. За кратко Ева изтанцува зад бара танца на радостта, включи машината да направи кафетата и пак се завъртя. Клеър никога не я бе виждала толкова щастлива.
Но реалността скоро ги отрезви и тя си припомни защо бе дошла. Много се опасяваше, че ще вгорчи щастието на Ева и ще я приземи от седмото небе.
Усмивката на Ева започна да помръква, все едно че някой бе завъртял ключа и намалил осветлението.
— Клеър, какво не е наред? Защо изведнъж така се помрачи?
— Аз… — Клеър се поколеба, преди да заговори откровено. — Видях Джейсън. Тази сутрин.
Очите на приятелката й се разшириха, но нищо не каза. Само изчакваше още подробности.
— Поиска от мен да ти кажа, че ще ти позвъни. Каза още, че било нещо, свързано с баща ти. И ми поръча да ти предам да не му затваряш телефона.
— Баща ми — повтори Ева. — Сигурна ли си?
— Така каза. Отвърнах му, че нищо не мога да му обещая. — Клеър отпи от кафето си, което беше идеално, и се вгледа в лицето на Ева. Но точно сега не бе лесно да разбере какво означава изражението й. — Не се опита да ме нарани.
— Посред бял ден, на главна улица? Да, той е яко шантав, но не е тъп. — Ева внезапно доби замислено и отнесено изражение. И следа не бе останала от щастието, озаряващо до преди малко лицето й. — Откакто навърших осемнайсет години, не съм разговаряла с нито един от родителите си.
— Защо?
— Те се опитаха да ме продадат на Брандън — изрече тя с равен тон. — Все едно съм някакъв добитък. Не зная защо Джейсън внезапно е бил обзет от носталгия по семейството. Няма добри спомени, заради които да се умилява.
— Но те си остават ваши родители.
— Да, за нещастие. Слушай, ще те светна накратко за историята на клана Росър — ние сме истинска ядрена фамилия. Като атомна бомба сме, която трови всичко наоколо, дори и да не е избухнала. — Ева поклати глава. — Не ми пука какво му е на баща ми. И не зная защо трябва и Джейсън да го е грижа.
Дойде още един студент и плати за едно кафе. Ева му се усмихна разсеяно, след което машинално, като робот, започна да приготвя еспресото.
— Това не е важно — рече тя. — И ще му затворя, когато се обади. Ако се обади. И дори да се е случило нещо, пет пари не давам.
Клеър само кимна. Не знаеше какво да каже. Личеше си, че Ева е много разстроена, много повече, отколкото можеше да се очаква от нея. Затова Клеър само й махна за довиждане и седна край една от най-близките маси. Заби поглед в книгата, която бе взела от библиотеката. Беше някаква докторска дисертация, написана обаче така, сякаш авторът й никога не бе учил английски.
Но уравненията в книгата бяха добре съставени. Тъкмо се бе зачела съсредоточено, когато мобилният й телефон звънна.
— Ало? — Номерът бе непознат. Беше тукашен, но не беше номерът на родителите й.
— Клеър Денвърс?
— Да, кой се обажда?
— Името ми е Милс. Доктор Робърт Милс. В болницата бях лекуващ лекар на твоя приятел Шейн.
Тя цялата настръхна от тревога.
— Да не би да се е случило нещо лошо с…
— Не, нищо лошо няма — прекъсна я той забързано. — Виж, ти си тази, на която са червените кристали, нали? Онези, които едва не убиха дъщерята на кмета?
Моментното облекчение на Клеър се изпепели като запалена хартия.
— Предполагам — отвърна момичето. — Дадох ги на лекаря.
— Ето какво: изследвах тези кристали. Откъде ги имаш?
— Аз… ами… намерих ги. — Формално погледнато, това бе истина.
— Къде?
— В една лаборатория.
— Искам да ми покажеш тази лаборатория, Клеър.
— Съжалявам, но не мисля, че мога да го направя.
— Слушай, разбирам, че навярно искаш да предпазиш някого… някоя много важна личност. Но ако това ще помогне, аз вече се сдобих с одобрението на Съвета да работя с тези кристали, така че сега действително се нуждая от информация за тях — кой ги е открил, по какъв начин, какви са съставките. Мисля, че мога да помогна.
Амели беше в Съвета на старейшините. Но тя въобще не бе споменавала, че ще работи с доктора.
— Нека проверя какво мога да ви кажа — рече Клеър. — Съжалявам. Ще ви позвъня, когато съм готова.
— Постарай се да е по-скоро — настоя той. — Казаха ми, че целта е през следващите два месеца да се увеличи ефективността на лекарството най-малко с петдесет процента.
Изненадана, Клеър само примигна.
— Знаете ли как действа?
Доктор Милс — чийто глас досега звучеше съвсем нормално и приятно — само се изсмя.