— Дали наистина зная? Вероятно не. Тук е Морганвил. Тук сме специалисти по тайните. Но имам пълно основание да вярвам, че каквото и да е действието на тези кристали, те не са предназначени да бъдат приемани от хора.
Амели отговори на обаждането. Клеър заговори със заекване, пое си дъх и едва тогава успя да й разкаже за доктор Милс и молбата му.
— Снощи трябваше да ти го спомена. Реших да удовлетворя молбата ти, с която искаш допълнителни ресурси за този проект — каза Амели. — Доктор Милс е експерт, който се ползва с добро име, от дълго време живее в града. Той не е продажен, за разлика от мнозина други. Освен това умее да опазва нашите тайни, което е изключително важно. Ти разбираш защо.
Да, Клеър разбираше, при това много добре. Кристалите бяха лекарство, което помагаше на вампирите да се предпазят от страничните ефекти на дегенеративната болест, от която всички те страдаха и която ги лишаваше от способността да се размножават. Амели бе най-силната от тях, но тя също беше болна. Най-тежко болните губеха разсъдъка си и ги затваряха в килии под града.
Досега обаче малко от вампирите знаеха за тази болест. Ако обаче и останалите узнаеха за нея, навярно нищо нямаше да може да ги спре да разпространят новината, да се нахвърлят срещу другите и да си го изкарат на тях. Най-вероятно на невинните човешки същества.
Също толкова лош щеше да е ефектът и върху хората. След като разберат, че вампирите не са непобедими, колко от тях наистина ще се съгласят да сътрудничат? Амели отдавна се опасяваше, че това може да съсипе Морганвил, а Клеър бе съвсем сигурна, че опасенията й са оправдани.
— Но… той иска да види лабораторията на Миърнин — обясни Клеър. Миърнин, нейният учител и понякога приятел, бе преминал отвъд границата на разума и бе затворен в килия. Понякога имаше мигове на просветление, но в други периоди… ставаше опасно неконтролируем. — Да го заведа ли там?
— Не. Кажи му, че ще му донесеш в болницата това, което му е необходимо. Клеър, не искам друг човек, освен теб, да припарва до тази лаборатория. Има тайни, които трябва да бъдат строго пазени и разчитам на теб да се погрижиш за това. Ще ограничиш изследванията му единствено до подобряването на синтеза на продукта, според вече откритата формула. — С това Амели искаше, по своя характерен царствено студен маниер, да подскаже на Клеър, че ако издаде тайната, я очаква смърт. Или дори нещо още по-лошо.
— Да — промълви Клеър тихо. — Разбрах. А колкото до родителите ми…
— На тях им е осигурена достатъчна сигурност — увери я Амели. Не беше същото като да каже, че са в пълна безопасност. — Занапред няма да се срещаш с господин Бишъп. Ако се случи да попаднеш на двамата му спътници, дръж се любезно, но не се плаши. Те са под контрол.
Може би, но по стандартите на Амели. Клеър не се чувстваше съвсем спокойна.
— Добре — рече девойката, но не бе особено убедена. — Ако нещо се случи…
— Обсъди го с Оливър — нареди Амели. — Интересно е, че различията помежду ни драстично намаляха след идването на баща ми. Нищо не сближава доскоро враждуващите съседи така, както появата на общ враг. — За миг замълча, след което додаде почти неловко: — А ти и приятелите ти? Добре ли сте?
Бъбрим си безгрижно като приятелки? Клеър потръпна.
— Да, добре сме. Благодаря.
— Добре. — Амели прекъсна връзката. Клеър рече едно безмълвно „Окей“ и прибра телефона в джоба си.
Когато си тръгваше, видя Ева край кафе машината, загледана втренчено в копчетата, докато ги натискаше. По лицето й вече нямаше и следа от доскорошното й щастливо изражение. Дори можеше да се каже, че имаше мрачен вид. И уплашен.
По дяволите. Защо ми трябваше да й съсипвам деня по този начин? Трябваше просто да пратя по дяволите онзи малък психопат.
Клеър провери колко е часът, взе раницата си и се устреми забързано към залата за лабораторните упражнения.
По-късно следобед тя се срещна с доктор Милс в кабинета му в болницата. Оказа се съвсем обикновен на вид — средно висок, на средна възраст, с очи и коса, които не впечатляваха с нищо. Усмивката му й се стори приятна, сякаш й обещаваше, че всичко ще бъде наред. И Клеър също му се усмихна, макар да съзнаваше, че всички тези очаквания може да са само плод на въображението й.
— Седни, Клеър — покани я той и й посочи едно от сините кресла пред бюрото си. Зад него се виждаха запълнени с книги лавици, високи от пода до тавана, съдържащи предимно медицински справочници, всичките старателно подвързани. До тях бяха подредени и няколко от най-новите трудове в неговата медицинска специалност. В единия край на бюрото доктор Милс бе струпал научни списания и ксерокопия на статии, а в другия — нестабилна купчина от медицински картони и анамнези на пациенти. Фотографията в рамка бе поставена по-встрани, така че Клеър не успя да провери дали докторът е семеен, макар че носеше венчална халка.