— Има ли още нещо?
Доктор Милс й подаде един пистолет, изстрелващ упойващи стрелички. Отвори го отзад, за да й покаже как се зарежда.
— Предварително е зареден с една доза — обясни й той. — Приготвих само няколко. Необходимо е известно време, за да се екстрахират. Ето ти две допълнителни дози, в случай че се наложи да бъдат използвани. — Тя прибра в раницата си пистолета, а той добави: — Всичко това още не е изпробвано. Затова бъди внимателна. Мисля, че серумът ще действа по-силно и по-дълго, обаче не съм сигурен относно страничните ефекти.
— А кристалите?
Той й даде и кристалите. Изглеждаха малко по-добри от онези, които тя бе получила… и повече приличаха на нерафинирана захар. Прибра и тях в раницата.
— Клеър — каза той накрая, когато тя нагласи товара си, — чувала ли си някакви слухове за нов вампир в града?
Тя застина. Златната й гривна, с гравирания върху нея символ на Амели, улови светлината и заблестя — не че се нуждаеше от напомняне.
— Само Майкъл — отговори тя, — но това не е нещо ново.
— Чух, че са се появили някакви нови, съвсем непознати.
Девойката сви рамене.
— Възможно е да сте чули нещо грешно.
Побърза да се измъкне от кабинета му, за да не й се наложи да сипе още лъжи. Но не се сдържа, на излизане се извърна и го погледна. Той й кимна и се усмихна за довиждане.
Почувства се зле, но това бе единственото нещо, което можеше да каже, макар да разговаряше с някой, който й бе препоръчан от Амели.
— Донесе ли хамбургера?
Клеър дори не бе успяла да смъкне раницата си на пода в коридора в къщата, когато Ева изскочи пред нея като мрачната кофеинена фея Тинкърбел от приказката за Питър Пан, размахвайки дървена лъжица.
— Ъ? Какво?
— Хамбургер. Изпратих ти есемес.
Уф! Клеър измъкна мобилния си и видя, че иконата за непрочетени съобщения примигваше.
— Не съм го видяла. Съжалявам.
— Мамка му. — Ева се обърна и се затича надолу по коридора. Тежките й обувки затрополиха силно по дървения под, без да я е грижа дали го наранява.
— Майкъл! Познай какво те очаква. Отиваш на пазар!
Майкъл свиреше на китарата нещо бързо и сложно. Периодично спираше, което бе необичайно за него, и не обърна никакво внимание на Ева, което също не бе нормално. Като зави зад ъгъла, Клеър го видя изправен до масата за хранене, наведен над нотните листа.
Явно не толкова пренебрегваше Ева, колкото не желаеше да й се подчини.
— Зает съм — обяви той и се намръщи, преди да изсвири отново същия пасаж, а после още веднъж. Накрая поклати глава и ядосано изтри нотите от страницата. — Иди ти, заедно с Шейн.
— Аз готвя! — Ева завъртя очи. — Творци! Все си мислят, че светът спира, когато се вглъбят в техните си неща.
— Аз ще отида — обади се Клеър. Шансът да остане сама с Шейн, дори и заради нещо толкова скучно като пътуване до денонощен магазин, бе прекалено съблазнителен, за да го изпусне. — По-добре е аз да отида. И без това имам защита. — Вдигна ръката с гривната.
Майкъл се откъсна от музиката, кънтяща в главата му, така че успя да я удостои с един поглед. Затропа с молива си по масата в някакъв забързан, сложен ритъм.
— Трийсет минути — отсече той. — За отиване и връщане. Никакви извинения няма да приема. Ако закъснеете, ще тръгна след вас и ще бъда адски вкиснат.
— Благодаря, татенце. — Искаше й се да не го бе изрекла — не толкова заради гримасата, която изкриви лицето на Майкъл, а защото това й напомни за истинския й баща. И че часовникът неумолимо отброяваше времето, което й бе отпуснал, за да се изнесе от къщата.
Шейн се появи от кухнята, ближещ пръста си.
— Какво става?
— Престани да си топиш мръсните пръсти в моя сос — сопна му се Ева и замахна с дървената лъжица срещу него.
Той побърза да измъкне пръста от устата си.
— Първо на първо, те не са мръсни. Преди това ги облизах. И второ — чух ли нещо за ходене до магазина. Клеър?
— Да, готова съм.
Той грабна ключовете на Ева от масата.
— Тогава да потегляме.
Шейн беше добър шофьор и познаваше Морганвил като дланта си — разбира се, Морганвил беше и почти толкова голям и в него имаше само един денонощен магазин, „Фууд Кинг“, притежаван и ръководен от един от местните. Паркингът бе осветен като футболен стадион. Имаше около петнайсет паркирани коли, около половината на хора, а останалите — на вампири. Шейн паркира точно под едни ярко светещи лампи и изключи двигателя.
— Почакай — каза той на Клеър, когато тя посегна към дръжката на вратата. — Ще ни отнеме към пет минути да влезем вътре, още пет минути да се справим с покупките и накрая пет минути за обратния път до вкъщи. Това ни осигурява петнайсет минути свободно време.