Тя усети как сърцето й замря, след това заби ускорено. Шейн я гледаше напрегнато.
— Тогава какво искаш да правим? — попита го, като се опита да прозвучи небрежно.
— Искам да поговорим — каза той. Не се оказа това, което тя очакваше. Съвсем не. — Не мога да говоря за това в къщата. Човек никога не знае кой ще го чуе.
— Имаш предвид Майкъл?
Шейн вдигна рамене.
— Просто там никога не можеш истински да се усамотиш.
Имаше право, но тя все още се чувстваше ужасно разочарована.
— Разбира се — потвърди. Знаеше, че звучи сковано и наранено. — Карай нататък. Говори.
Очите му се разшириха.
— Ти си помисли…
— Просто кажи каквото имаш да казваш, Шейн.
Той се прокашля.
— Ами… направих някои проучвания за Бишъп.
На нея някак не й се връзваха в едно изречение Шейн и проучвания.
— Къде?
— В градската библиотека. — Той сви рамене. — В специалните библиотечни фондове. Познавам библиотекарката Джанис, беше приятелка на майка ми. Тя ме пусна отзад, за да надникна в някои от по-старите издания, които не се изваждат за четене за широката публика.
— Говориш за вампирските архиви?
Той кимна.
— Както и да е, но единственото, което успях да открия, е едно споменаване на Бишъп, макар че може да не е същият, който избил сума народ преди около петстотин години.
— Не звучи кой знае колко необичайно.
— Само дето не е убивал хора — уточни Шейн. — Според описанието Бишъп убивал само враговете си сред вампирите. Искал да стане владетел на света. Обаче тогава се случило нещо и той изчезнал безследно.
— Брей. Нищо чудно, че Амели и Оливър са толкова изплашени.
— Ако през цялото това време е останал скрит зад кулисите и след като е имал репутацията, че отстранява всеки, който се изпречи на пътя му, независимо дали е човек или вампир — да, и аз също бих се изплашил. Помислих си, че трябва да го знаеш. Може да се окаже важно.
— Благодаря.
Той кимна, без да откъсва очи от нейните.
— Нещо друго? — подкани го тя.
— Да.
Той се наведе и я целуна. Тежестта му се стовари върху нея, притисна я към вратата на колата и тя усети как от тялото й се изцеди цялата й сила. Дъхът й секна, за да бъде заменен от трепетна, сладостна вибрация. О! Устните на Шейн бяха топли и влажни, меки, но настойчиви, и тя чу как от гърдите й се отронва звук, подобен на стенание. Ръцете му знаеха точно къде да я държат — едната отзад на тила й, а другата ниско долу на гърба, за да я притеглят по-близо към него. За да си паснат телата им.
Беше толкова хубаво, като да се рее на слънчева светлина. Пръстите й се заровиха в разбърканата му, копринено мека коса, за да се плъзнат надолу по гърба му. И за една безумна секунда тя си представи как би било, ако го направят тук, точно сега, точно тук, в голямата кола на Ева. Стори й се, че ще продължи вечно, все с тази приказна безкрайна топлина…
Ръцете му се плъзнаха надолу по раменете й, опипаха едната й ключица, след което продължиха надолу. Тя пак се чу да издава звук, приличащ повече на стенание, неприкрита молба, когато горещият допир на пръстите му достигна до горния ръб на сутиена й, за да се подпъхне под него и да стигне още по-надолу.
Шейн прекъсна целувката с въздишка, като притисна буза в нейната. Накъсаният му дъх, отекващ в ухото й, я накара отново да изтръпне. Толкова близо. Господи, ние сме толкова близо до…
— Ние… по-добре да влезем вътре — изрече той задъхано. Прозвуча, като че ли се напрягаше с все сила да звучи нормално, но беше адски далеч от това. А когато той се облегна назад, единственото, което тя видя, беше горещата жар в очите му и влажните му, зачервени, подканващи за целувка устни. Зачуди се какво виждаше той в нея и се шокира, когато осъзна, че навярно вижда същото.
Споделен глад.
— Да — отрони тя. И нейният глас не прозвуча нормално. Дори не бе сигурна дали може да ходи. Усещаше цялото си тяло като разтопено, особено коленете. Трябваше на два пъти дълбоко да си поеме дъх, но после спря, като видя как очите на Шейн напрегнато се приковаха в бурно повдигащите й се гърди. — Ние трябва да… трябва да влезем и да напазаруваме.
Шейн погледна часовника си.
— Не, трябва да вземем хамбургера, да хвърлим парите на касиерката и да се втурнем обратно към вкъщи, чупейки всички рекорди по скорост, ако не искаме Майкъл да повика полицейските спецчасти.
Това ги отрезви, колкото да се измъкнат от колата и да влязат в магазина… но през целия път се държаха за ръце.