Клеър преглътна с усилие. Погледът му беше много въздействащ и това не се дължеше на вампирското в него. Дължеше се единствено на истинския Майкъл. На това в него, от което тя се възхищаваше, което тя обичаше.
— Не — отрони той тихо. — И аз не мисля, че греши. Докосна нежно бузата на Клеър. — Какво се случи с Шейн?
— Нали не мислиш като Ева, че се цупи насаме в пристъп на самосъжаление?
Майкъл никога не е изглеждал толкова сериозен, помисли си тя.
— Не — отсече той. — Мисля, че може би се нуждае от помощ. Само че не ми се вярва сега да я потърси точно от мен.
— Не съм сигурна дали ще иска и аз да му помогна — додаде Клеър.
Майкъл пое чиниите от ръцете й.
— Не се подценявай.
В стаята на Шейн бе тъмно, с изключение на слабата светлина от уличните лампи. Клеър открехна тихо вратата и на ивицата от меката светлина откъм коридора видя само част от краката му. Лежеше, проснат на леглото. Тя притвори вратата, пое си леко дъх за успокояване и пристъпи към него.
Шейн не помръдна. След като зрението й се адаптира, Клеър забеляза, че очите му са отворени. Бяха вперени в тавана на стаята.
— Искаш ли да поговорим за това? — попита момичето. Но не последва отговор. Той само примигна, това бе всичко. — Тя достигна до теб, нали? Някак си е успяла да ти въздейства.
През следващите секунди, сторили й се много дълги, той само продължаваше да си лежи там, без да й обръща внимание, но накрая каза:
— Истински силните проникват в главата ти. Могат да те накарат… да чувстваш разни неща. Да те принудят да желаеш неща, които всъщност не искаш. Да вършиш неща, които иначе никога не би направил. Повечето от тях не си дават този труд, но онези, които го правят… те са най-лошите.
Клеър се пресегна в мрака и някъде по средата ръката му срещна нейната — отначало студена, но постепенно се затопляше от допира им.
— Не я искам, Клеър — призна той. — Но тя ме кара да я желая. Разбираш ли?
— Няма значение.
— Има. Защото след като го направи веднъж, ще й бъде много лесно да го повтори. — Пръстите му се стегнаха около нейните, толкова силно, че изтръпнаха. — Не се опитвай да я спреш. Нито пък мен, ако се стигне до това. Трябва да мога сам да се справя.
— Как ще се справиш?
— Както мога. — Шейн се размърда върху леглото. — Но ти трепериш.
Наистина ли трепереше? Честно казано, тя въобще не бе усетила, но в стаята лъхаше на студ, само на студ и на безпределно отчаяние. Шейн беше единственото светло нещо тук.
Клеър се протегна към него, за да види лицето му. Прекалено сме близо един до друг, помисли си, за да е спокоен баща й, ако можеше сега да ги види отнякъде, макар че те само се държаха за ръцете.
Шейн се пресегна към другата страна на леглото, напипа някакво одеяло и заметна двамата с него. Миришеше като… ами като Шейн, като кожата и косата му и Клеър усети как в нея нахлува топлина, докато си поемаше дълбоко дъх. Тя се придърпа по-близо към него под завивката, отчасти за да се сгрее. И отчасти, защото искаше да го докосне.
Той я пресрещна насред движението й и телата им се притиснаха едно в друго с всяка своя извивка. Пръстите им се преплетоха. Макар че бяха достатъчно близо, за да се целунат, не го направиха — това бе интимност, с която Клеър не бе свикнала, да бъде тъй плътно близо до някого и… просто да си лежи така. Шейн измъкна ръката си от нейната и отметна кичурите коса от очите й. Сетне плъзна леко пръсти по разтворените й устни.
— Красива си — промълви той. — Когато те видях за пръв път, си помислих… помислих си, че си твърде млада, за да живееш сама тук, в този град.
— А сега?
— Ти се справи по-добре от повечето от нас. Но ако можех да те измъкна от това място, щях да го направя. — Усмивката на Шейн бе малко крива и помръкнала в сенките. — Искам да живееш, Клеър. Имам нужда да си жива.
Пръстите й докоснаха краищата на косата му.
— Не се тревожа за себе си — каза тя.
— Ти никога не го правиш. Точно това имах предвид. Аз се тревожа за теб. Не само заради вампирите… но и заради Джейсън. Той още броди там някъде. И… — За секунда Шейн замлъкна, сякаш не можеше да доизрече онова, което искаше да й сподели. — А и заради мен. Родителите ти може би имат право. Аз може да не съм най-добрият…
Клеър плъзна пръсти върху устата му, върху тези меки, силни устни.
— Никога няма да престана да ти вярвам, Шейн. Дори ти не можеш да ме накараш да не ти вярвам.
В мрака се разнесе колеблив смях.
— Точно това имах предвид.
— Затова ще остана тук — заяви Клеър. — С теб. Тази нощ.
Шейн пое дълбоко дъх.