— Не биваше да го правиш — каза й Шейн.
Ева затвори очи и отпусна рамене.
— Да, аз съм — напрегнато заговори тя. — Какво има, Джейсън?
Клеър и Шейн се спогледаха. Тя трябва да е изглеждала гузно, защото той й се намръщи.
— Виждала ли си се с него? — попита я Шейн сърдито.
Да каже ли истината? Или да излъже?
— Да — призна Клеър, макар че никак не й бе лесно да го направи. — Вчера го видях на път за колежа. Той ми каза, че иска да говори с Ева.
О, този поглед. Можеше да разтопи стомана.
— И просто си забравила, че си си побъбрила с местния сериен убиец? Сладката Клеър. Много умно.
— Не съм забравила. Аз… няма значение. — Нямаше как да обясни излъчването, което бе почувствала от Джейсън, особено на Шейн, чиито най-живи спомени от малкия ненормалник бяха как Джейсън го пронизва с нож в корема. — Съжалявам. Трябваше да ти кажа.
Ева им изшътка да млъкнат и се наведе над телефона, заслушана напрегнато.
— Той е казал какво? Не говориш сериозно. Не може да си сериозен.
Но очевидно беше. Ева послуша още няколко секунди, след което каза:
— Добре тогава. Не, не зная. Може би. Дочуване.
Затвори телефона и се втренчи в него. Лицето й изглеждаше напълно застинало.
— Ева? — попита Клеър. — Какво има?
— Баща ми — заговори Ева. — Той… той е зле. В болница е. Не мислят… не мислят, че ще оздравее. Черният му дроб.
— О — прошепна Клеър, наведе се през масата и улови дясната й ръка. — Съжалявам.
Пръстите на Ева бяха студени и отпуснати.
— Да, ами… той, знаеш ли, сам си го просеше. Баща ми беше заклет пияница и той… двамата с Джейсън нямахме щастливо детство. — Тя и Шейн се спогледаха. — Ти знаеш.
Той кимна. Стисна лявата й ръка и сведе поглед към масата.
— Нашите бащи понякога доста си попийваха заедно — рече Шейн. — Но бащата на Ева беше по-зле. Много по-зле.
Клеър не можа да си представи това, защото бе виждала бащата на Шейн.
— И колко още…?
— Джейсън каза, че може би два дни. Не много. — Очите на Ева се наляха със сълзи, които обаче не потекоха по лицето й. — Кучи син. И какво очаква от мен? Да изприпкам до леглото му, за да го гледам как умира?
Шейн не й отговори. Нито вдигна глава. Той просто… стоеше там. Клеър нямаше представа какво да направи, как да реагира, затова последва примера му. Ръцете на Ева внезапно се вкопчиха силно в техните.
— Той ме изхвърли — прошепна тя. — Каза ми, че ако не позволя на Брандън да ме ухапе, повече няма да съм му дъщеря. Е, а сега умира. Направо да се разревеш. Не, не ми пука.
Да, пука ти, искаше да й каже Клеър, но не го направи. Ева се опитваше да убеди самата себе си, че всичко е ясно и в продължение на половин минута само клатеше глава, докато накрая сълзите й рукнаха и образуваха тъмни вадички по бледото й лице.
— Ще те заведа при него — тихо каза Шейн. — Така няма да си принудена да останеш, ако не искаш.
Ева кимна. Изглеждаше така сломена, сякаш дъх не можеше да си поеме.
— Бих искала… Майкъл…
Клеър се сепна — нали още чакаха обаждането на Сам.
— Аз ще остана тук — реши тя. — Ще ти се обадя, ако се чуя със Сам. Ще кажа на Майкъл да дойде при теб, става ли?
— Да — промълви Ева унило. — Аз… мисля, че трябва да си взема чантата.
Избърса очите си и отиде в съседната стая. Шейн погледна Клеър, а тя се замисли за всичко, което се бе струпало на главата му — спомените за баща му, за мъртвите му майка и сестра, за това, че никога вече нямаше да си върне семейството.
„Ти си една дълбока, тъмна загадка, Шейн“, беше му казала тя, а това бе самата истина, повече от всеки друг път.
— Грижи се за нея — поръча му Клеър. — Позвъни ми, ако се нуждаеш от нещо.
Той я целуна по устните и след няколко минути се чу как външната врата се затръшна след Ева и Шейн. Ключалката изщрака. Клеър седна до телефона и зачака.
Рядко се бе чувствала така самотна.
Телефонът звънна след десетина минути.
— Прибира се у дома — съобщи й Сам и затвори. Без никакви други обяснения.
Клеър стисна зъби и отново зачака.
Трябваше да чака още двайсетина минути, преди колата на Майкъл да завие по алеята за автомобили. Той прекоси чевръсто късото разстояние от гаража до задната врата, като пазеше главата си с черния чадър, който бе оставил до стъпалата. При все това, когато влезе в кухнята, Клеър усети леката миризма на изгоряла плът, която се разнасяше от него, а той трепереше.
Очите му изглеждаха празни и уморени.
— Майкъл? Добре ли си?
— Добре съм — отвърна й. — Само се нуждая от малко почивка, това е всичко.