— Аз… къде беше? Какво стана?
— Бях при Амели. — Потърка лице с двете си ръце. — Слушай, случиха се много неща. Трябваше да ви оставя бележка. Съжалявам. Следващият път ще се опитам да ви държа в течение…
— Ева е в болницата — каза задъхано Клеър. — Баща й умира.
Майкъл бавно изправи рамене.
— Какво?
— Нещо с черния му дроб, предполагам заради пиенето. Както и да е, важното е, че сега умира. Ева и Шейн отидоха да го видят. — Клеър се вгледа в него за няколко секунди. — Обещах да й се обадя, когато се прибереш у дома. Ако не искаш да ходиш…
— Не, ще отида. Тя се нуждае… — Той вдигна рамене. — Тя се нуждае от тези, които я обичат. Ще й бъде много тежко да се изправи пред родителите си.
— Да — съгласи се Клеър. — Изглеждаше разстроена. — Разбира се, че беше разстроена. Как можа да изтърси такава глупост. — Мисля, че ще се зарадва, ако си там с нея.
— Ще бъда. — Майкъл повдигна вежди. — Ами ти? Нямаш нищо против да останеш сама тук?
Клеър погледна стенния часовник.
— Можеш ли да ме оставиш някъде по пътя?
— Къде?
— Трябва да се видя с Миърнин. Съжалявам, но съм обещала.
Не че посещението при нейния луд вампирски ментор щеше да е по-приятно, отколкото визитата в болницата.
5
Някой бе обзавел килията на Миърнин, но не беше Клеър; тя също бе обмисляла това, ала не бе сигурна какви вещи би му позволила Амели да притежава.
Когато мина през вратата, разделяща лабораторията от коридора с килиите, които обитаваха най-болните и най-лудите вампири на Морганвил, тя се изненада да види блясъка от електрическа светлина, идваща от дъното… откъм килията на Миърнин. Когато се приближи, забеляза и други неща. Музика. От стереоуредбата пред решетките се разнасяше тиха, класическа музика. Имаше и телевизор, макар и в момента да бе изключен.
Подът на килията на Миърнин, която в началото беше гола като монашеска обител, сега бе постлан с дебел, скъп на вид турски килим. Тесният прогнил нар бе заменен с много по-удобно легло. В ъглите на помещението бяха струпани книги на камари, достигащи до кръста.
Миърнин лежеше върху леглото, скръстил ръце върху корема си. Изглеждаше млад — всъщност също толкова млад като Майкъл — ала от него смътно лъхаше на нещо старо. Дългата къдрава черна коса създаваше усещане за отдавна отминала мода. Беше облечен в син копринен халат, с бродирани дракони — спретнат и чист.
Някой бе идвал и се бе погрижил за него. Девойката се почувства виновна.
— Здравей, Клеър — изрече той, но очите му останаха затворени.
— Здравей. — Тя остана на известно разстояние, без да го изпуска от поглед. Изглеждаше спокоен, но Миърнин бе непредвидим. — Как се чувстваш?
— Отегчен — отвърна той и се засмя. — Отегчен, отегчен, отегчен. Нямах представа, че една килия може да е такъв затвор.
Очите му се отвориха и тя видя огромните му зеници. Горяха с трескав пламък, от който я побиха тръпки, и цялата настръхна.
— Донесе ли ми нещо за ядене? — попита вампирът. — Нещо сочно?
Той определено не беше добре. Мразеше, когато ставаше такъв — жесток и ленив, готов да каже или направи всичко. Сякаш Миърнин, когото тя харесваше, просто… бе изчезнал, оставяйки след себе си само празна, тъмна черупка.
Миърнин се плъзна от леглото с елегантната и безшумна грация на влечуго. Улови решетките с белите си, силни пръсти и впери бездънните си като черни ями очи в лицето й.
— Сладка, сладка Клеър — промърмори. — Толкова смела, за да дойде тук. Ела, Клеър. Приближи се. Ще трябва да го направиш, ако искаш да ми помогнеш.
Той се усмихна и макар че не показа вампирските си зъби, косъмчетата на тила й настръхнаха от дъха му на хищник.
— Имам ново лекарство — рече момичето и остави раницата си на пода. Отвори ципа и извади шише с кристали — слава Богу, че шишето бе пластмасово, защото можеше да го хвърли, без да се страхува, че ще се счупи. Подхвърли го през решетките на килията. То се претърколи и се спря пред бледите крака на Миърнин. — Трябва да изпиеш кристалите, Миърнин.
Той дори не се наведе, за да вдигне шишето.
— Не ми харесва тонът ти — изсъска. — Ти не можеш да ми заповядваш, робиньо. Аз заповядвам на теб.
— Аз не съм твоя робиня.
— Ти си собственост.
Клеър отвори раницата си, извади пистолета със стрелите, който и бе дал доктор Милс, и го простреля.
Миърнин се олюля назад, втренчи се в корема си и прокара пръсти по стърчащата инжекция във форма на жълта стрела.
— Малка кучка — изсъска и се свлече върху леглото.
— Може и да съм кучка, но не съм твоя собственост — заяви Клеър. Не помръдна от мястото си и зареди втора стреличка, за всеки случай. Наблюдаваше как мускулите му се свиха, сетне се отпуснаха. — Миърнин?