Очите му премигнаха и Клеър забеляза, че зениците му отново добиха нормалните си размери.
— Клеър? — Той протегна ръка и извади стреличката от корема си. — Ох. — Огледа я любопитно, после я остави внимателно настрани. — Това беше интересно.
Е, поне звучеше много по-разумно.
— Как се чувстваш?
— Ранен? — Той докосна леко с пръсти вече заздравяващата рана от убождането. — Засрамен? — Тъмният му поглед не срещна нейния. — Имам чувството, че съм бил… неприятен.
— Не бих могла да знам — отвърна Клеър. — Аз току-що дойдох. Хей, кой ти е донесъл всичко това?
Миърнин се огледа и се намръщи.
— Ако трябва да съм честен, не съм съвсем сигурен. Мисля, че трябва да е било някое от създанията на Амели. — Прозвуча доста несигурно. — Преди малко бях груб с теб, нали?
— Малко — призна тя. — Но пък и аз те прострелях.
— А, да. Между другото, има ли някаква конкретна причина да ме простреляш в корема, а не в гърдите?
— Има по-малко кости. А и ръцете ми трепереха. Как се чувстваш сега?
Той въздъхна и седна на леглото.
— По-добре. Макар че не бива да ми вярваш. Не знаем колко дълго ще трае това, нали?
— Не — потвърди Клеър, остави пистолета и пристъпи по-близо до решетките, но не прекалено близо.
— Това е нова формула, така ли? В течен вид?
Тя кимна.
— Серумът е по-силен, но не съм сигурна колко дълго ще трае ефектът. Тялото ти може да се срине бързо, затова трябва да сме внимателни.
— Пусни часовника да отброява времето — посъветва я той. Сведе поглед, за да се огледа и се засмя. — Тъмната ми страна се облича по-добре от мен. — Стана и се протегна към дрехите си, сгънати грижливо върху масичката отстрани до леглото, докато отвързваше колана на халата. Поколеба се, усмихна се и повдигна вежди. — Ако нямаш нищо против, Клеър…?
— О, съжалявам. — Девойката се обърна с гръб. Не й се искаше да го прави, въпреки че вратата на килията бе заключена. Той се държеше по-добре, когато знаеше, че тя го наблюдава. Съсредоточи се върху бледото му изкривено отражение върху екрана на телевизора, докато той сваляше халата си и започна да облича дрехите си. Тя не можеше да види много, освен че цялото му тяло беше много бледо. След като се увери, че е обул панталоните си, Клеър погледна крадешком през рамо. Той беше с гръб към нея и тя не се сдържа да го сравни с единственото друго полуголо мъжко тяло, което бе огледала по-подробно. Шейн беше с широки рамене, силен и як. Миърнин изглеждаше крехък, но мускулите под бледата кожа се движеха като жилави кабели — много по-силни от тези на Шейн, беше сигурна в това.
Миърнин се обърна, докато закопчаваше ризата си.
— Отдавна хубаво момиче не ме е гледало с такъв интерес — отбеляза. Тя отвърна очи, усещайки как червенината плъзва от врата й нагоре към бузите. — Няма нищо, Клеър. Не се чувствам обиден.
Тя се прокашля.
— Някакви странични ефекти от новата смес?
— Топло ми е — рече той й се усмихна. — Колко приятно.
— Прекалено топло?
— Нямам представа. Мина доста време, откакто съм усещал нещо подобно. Не съм сигурен, че бих могъл да направя разлика. — Обви длани около прътите на решетката. — Колко дълго ще чакаме?
— Първият път ще чакаме, докато ефектът започне да отслабва, за да имаме добра основа за сравнение. Така ще знаем за колко време ще е безопасно да бъдеш пуснат навън.
— И през цялото време ще държиш пистолета със стрелите в готовност, така ли? — Облегна се нехайно на решетките, елегантен и отпуснат. В очите му все още проблясваше слаб пламък, съвсем леко безпокойство. — И така, за какво ще говорим? Как върви ученето, Клеър?
Момичето сви рамене.
— Ти знаеш.
— Предполагам, че предметите са твърде лесни за теб.
— Виждаш ли? Знаеш. — Клеър се поколеба. — Имаме посетители в града.
— Посетители? — Миърнин не изглеждаше особено заинтригуван. — Дошли са някогашни възпитаници на колежа и роднини? Никога няма да разбера защо, за Бога, Амели търпи тези човешки традиции…
— Посетителите са вампири — прекъсна го тя. Това привлече вниманието му.
За една секунда остана застинал, без да проговори, само се взираше в нея. После изрече с нисък глас:
— В името на Бога, кой? — Пръстите му се стегнаха около металните пръти, стиснаха ги толкова силно, че тя се изплаши, че костите му ще се счупят. Или стоманата. — Кой?
Тя не очакваше подобна реакция.
— Името му е Бишъп — рече. — Каза, че е баща на Амели…