Лицето на Миърнин застина и заприлича на гипсова маска.
— Бишъп — повтори той. — Бишъп… е тук. Не. Не може да бъде. — Пое дълбоко въздух, от какъвто не се нуждаеше, и бавно го издиша. Ръцете му се отпуснаха върху решетките. — Ти каза посетители. Множествено число.
— Той е довел двама придружители. Исандре и Франсоа.
Миърнин изсъска злобно.
— Познавам ги и двамата. Какво се случи след пристигането му? Какво каза Амели?
— Тя каза, че ние трябва да стоим настрана. Както и Сам, и Оливър.
— Тя направи ли някакви публични изявления? Планира ли обществени изяви?
— Шейн получи покана — отвърна Клеър. — За някакъв бал. Той… в поканата пише, че трябва да отиде като придружител на Исандре.
— Господи — промълви Миърнин. — Амели признава ранга му с празненство в негова чест.
— Какво означава това?
Миърнин внезапно разтърси решетките.
— Пусни ме. Веднага.
Клеър преглътна.
— Аз… не мога, съжалявам. Знаеш правилата. Първият път, когато тестваме нова формула, трябва да останеш…
— Веднага — озъби се той и очите му загоряха с онзи ужасяващ вампирски блясък. — Нямаш представа какво става там, Клеър! Не можем да си позволим да бъдем предпазливи.
— Тогава ми кажи какво става! Моля те! Искам да помогна!
Миърнин видимо се овладя, пусна решетките и седна върху леглото.
— Добре. Седни. Ще се опитам да ти обясня.
Клеър кимна. Придърпа стоманения стол — останал от времето, когато тук се е помещавал затворът, помисли си тя — и се настани върху него.
— Разкажи ми за този Бишъп.
— Срещна ли се с него? — Клеър кимна. — Тогава вече си наясно с всичко, което трябва да знаеш. Той не е като вампирите, които си виждала тук, Клеър, дори и като най-лошите от нас. Двамата с Амели сме модерни хищници, тигри в джунглата. Бишъп е от много по-студено, по-жестоко време. Бих го определил като страховития тиранозавър.
— Но той наистина ли е баща на Амели?
Сега бе ред на Миърнин да кимне в знак на съгласие.
— Бил е свиреп воин. Едва ли би могла да си представиш по-безмилостен убиец. Аз… мислех, че е умрял преди много години. Фактът, че сега е дошъл тук… това е много лошо, Клеър. Наистина много лошо.
— Защо? Искам да кажа, че ако е баща на Амели, може би просто е дошъл да я види…
— Той не е тук заради щастливите спомени — прекъсна я Миърнин. — Най-вероятно е дошъл, за да си отмъсти.
— На теб?
Миърнин поклати бавно глава.
— Не аз се опитах да го убия.
Клеър затаи дъх.
— Амели? Не… тя не би могла. Не и собствения си баща.
— Ще е по-добре, ако не задаваш повече въпроси, малката. Трябва единствено да знаеш, че той има причина да мрази Амели — причина, достатъчно силна, за да го доведе тук и да се опита да унищожи всичко, за което тя е работила и е постигнала.
— Но… тя се опитва да спаси вампирите. Да спре болестта. Той сигурно го разбира. Той не би…
— Нямаш понятие какво иска той или какво ще направи. — Миърнин се наведе напред и подпря лакти върху коленете си — олицетворение на убедеността. — Бишъп идва от времена, когато сред вампирите не са съществували понятия като сътрудничество и саможертва, и единственото, което изпитва към тях, е презрение. Както ти би казала, той е истинско въплъщение на древното зло и само властта има значение за него. Няма да допусне Амели да постигне своето.
— Тогава какво ще правим?
— Първо, ще ме пуснеш оттук — заяви Миърнин. — Амели ще има нужда приятелите й да са около нея.
Клеър поклати бавно глава. Минутите течаха и Миърнин изглеждаше стабилен, ала тя бе длъжна да спазва правилата.
— Клеър.
Девойката вдигна глава. Лицето на Миърнин беше спокойно и сериозно и изглежда той напълно се владееше. Това беше Миърнин, когото тя рядко виждаше — не толкова чаровен, колкото когато бе просто луд учен, не и ужасяващ като побеснелия й наставник. Една истинска, уравновесена личност.
— Не позволявай да бъдеш въвлечена в това — предупреди я той. — За Бишъп хората не са нищо повече от пионки или храна.
— Не мисля, че отношението на повечето от вас е по-различно — контрира го тя.
Очите на Миърнин се разшириха и той се усмихна.
— Имаш право. Като отделни видове, помежду ни зее емоционална и духовна пропаст — съгласи се. — Но ние поне се опитваме. Бишъп и приятелите му не биха си дали този труд.
Формулата беше много, много по-добра от последната — стабилността на Миърнин продължи почти четири дълги часа, постижение, което го зарадва почти толкова много, колкото и нея. Но след като се умори и започна отново да чувства объркване и гняв, Клеър спря часовника, попълни записките си и провери съдържанието на масивния хладилник в средата на затвора. Каза си, че навярно е бил изграден като централен склад за кухните — кухни, които много отдавна са били разрушени — но придаваше на помещението усещане за гигантска стерилна морга.