Някой бе забравил да попълни наличностите от кръв вътре. Клеър си го отбеляза наум, докато вадеше от запасите за Миърнин и хвърляше пластмасовите шишета с кръв в килията му. Не го дочака да види как разкъсва капачките им.
От гледката винаги й се повдигаше.
Останалите вампири приличаха на зомбита — мълчаливи, сведени до най-първичните инстинкти за оцеляване. Тя зареди количката и обиколи килиите, за да им раздаде последните шишета с кръв. Някои от тях все още се владееха достатъчно, за да й кимнат в знак на благодарност; някои просто се взираха с безумни, празни очи, сякаш за тях тя беше една гигантска версия на кръвна банка.
От това винаги я побиваха тръпки, ала не можеше да ги гледа как гладуват. Някой имаше задължението да ги храни и да поддържа килиите им чисти, ала тя не бе сигурна, че този някой си вършеше добре работата.
Беше късен следобед, когато свърши. Клеър се приближи до трептящата врата в затворническата стена, концентрира се и оформи портал обратно към лабораторията на Миърнин. Помещението бе празно. Тя беше изморена и разстроена от това, което Миърнин й бе казал за Бишъп и се замисли дали да не пренасочи портала така, че да я отведе направо в Стъклената къща… но не обичаше да го използва; изтощаваше я прекалено много. Нито пък й се искаше да обяснява на останалите защо излиза от стената.
— Предполагам, че ще се поразходя пеша — каза девойката на празната лаборатория. Изкачи стълбите към паянтовата, наклонена барака, която закриваше входа и излезе на алеята зад къщата на старата дама Дей, една от къщите на Основателя. Тя бе като огледален образ на Стъклената къща, само че с малко по-различни первази и други завеси на прозорците. Госпожа Дей имаше люлеещ се стол на предната веранда и обичаше да седи отвън с чаша лимонада и да наблюдава хората, но днес не бе излязла. Празният стол се поклащаше, проскърцвайки на лекия, хладен вятър.
Слънцето все още прежуряше, макар че температурите спадаха неотменно всеки ден. Когато тръгна по криволичещите тесни улици на Морганвил, Клеър цялата бе плувнала в пот. Зави по улица „Лот“.
Потта й се вледени, когато видя полицейска кола, паркирана пред входа на къщата. Клеър се затича, профуча през бялата ограда с дървени колове и изтрополи нагоре по стълбите. Вратата беше затворена и заключена. Тя затършува за ключовете си, измъкна ги, отключи и влезе. После тръгна надолу по коридора, откъдето се чуваха гласове.
Шейн седеше на дивана, лицето му изразяваше това, което Ева обичаше да нарича „гаднярска физиономия“. Бе вперил поглед в Ричард Морел, който бе застанал пред него. Контрастът беше впечатляващ — Шейн имаше вид на човек, забравил, че има гребен, дрехите му бяха смачкани от едноседмичния престой в коша за пране, а езикът на тялото му крещеше с все сила: ЛЕНТЯЙ.
Съвсем различна личност от приятеля, толкова загрижен за Ева по-рано.
От друга страна Ричард Морел бе образец за успех в Морганвил. Спретнат и лъснат в тъмносинята си полицейска униформа, с идеално изгладени ръбове и безупречна дължина на косата. Пистолетът на кръста му явно се радваше на същите грижи и внимание.
Двамата с Шейн насочиха погледите си към Клеър. Тя се почувства потна, мърлява и изплашена.
— Какво се е случило?
— Полицай Дик се отби да ми напомни, че съм пропуснал една уговорка — отвърна Шейн. Очите му имаха онова мрачно и решително изражение, което добиваше, когато се готвеше за схватка. — Аз тъкмо му казвах, че някой ден все ще намеря време да се реванширам.
— Ти си изостанал с месеци в графика за даряване — изтъкна Ричард. — Имаш късмет, че съм дошъл аз, а не някой, който няма да е толкова снизходителен. Виж, зная, че това не ти се нрави, но не си длъжен да го харесваш. Това, което трябва да направиш, е да си вдигнеш задника и да отидеш в Центъра за даряване.
Шейн не помръдна.
— Ще ме заставиш насила ли, Дик!
— Не разбирам — намеси се Клеър. — За какво говорите?
— Шейн не си е платил данъците.
— Данъци… — Изведнъж всичко й се изясни. Шишетата с кръв, които преди малко бе хвърляла в килиите на изгладнелите, полудели вампири. О! — Кръводаряване.
Шейн вдигна ръка, за да покаже китката си. Болничната гривна, маркирана с червен кръст, все още бе на ръката му.