— Никой не може да ме пипне още две седмици. Съжалявам.
Ричард не помръдна. Дори не примигна.
— Не, аз съжалявам, но това не важи. Пластмасовата болнична гривна ти осигурява защита от нападение. Ала не те освобождава от гражданския ти дълг.
— Граждански дълг — повтори Шейн подигравателно. — Добре. Няма значение, човече. Ето какво ще ти кажа — ти ми предаде посланието си. Сега върви да заловиш някой престъпник или нещо подобно. Може би не е зле да арестуваш сестра си, сигурно го е заслужила и днес, както всеки друг ден.
— Шейн — заговори Клеър с умолителна нотка в гласа. — Къде е Ева?
— В болницата — отвърна Шейн. — Оставих я там с Майкъл. Много й е тежко, но се държи. Върнах се, за да проверя дали си добре.
— Добре съм — увери го тя. Нито един от двамата не я слушаше. Ричард и Шейн отново бяха кръстосали погледи. Сблъсък на воли.
— Значи отказваш да ме придружиш до Центъра за даряване — обобщи Ричард. — Правилно ли съм разбрал?
— Съвсем правилно, Дик.
Ричард се пресегна зад гърба си, откачи с рязко щракване блестящите сребърни белезници от колана си и ги задържа в ръката си. Шейн не помръдна.
— Стани — нареди полицаят. — Хайде, човече, знаеш какво следва. Или ще свършиш в затвора, или ще прекараш пет минути с игла в ръката.
— Няма да позволя на някой вампир да се храни от мен, дори и от банка с кръвта ми.
— Дори и Майкъл? — попита Ричард. — Защото когато запасите намалеят, най-младият вампир ще е на дъното в списъка за захранване. Майкъл ще е последният в Морганвил, който ще получи кръв. Така че с отказа си нараняваш своите, човече.
Юмруците на Шейн се стегнаха, потрепериха, сетне се отпуснаха. Погледна към Клеър и тя видя в очите му смесица от гняв и срам. Той мразеше това, момичето го знаеше. Мразеше вампирите и искаше да мрази и Майкъл, ала не можеше.
— Моля те — прошепна тя. — Шейн, просто го направи. Аз също ще отида.
— Ти не си длъжна — напомни й Ричард. — Студентите от колежа са освободени от задължението да даряват кръв.
— Но мога да дам доброволно, нали?
Полицаят сви рамене.
— Нямам представа.
Клеър се извърна към Шейн.
— Тогава и двамата ще отидем.
— Как ли пък не. — Гаджето й скръсти ръце. — Хайде, закопчей ме. Обзалагам се, че си умираш да изпробваш онзи нов тейзър.
Клеър пусна раницата си на пода, отиде при него и се взря в лицето му.
— Престани — изсъска. — Нямаме време за това, а точно в момента имам нужда от теб да си до мен, а не в затвора, ясно ли е?
Той прикова поглед в очите й толкова дълго, че Клеър се изплаши, че ще й каже да си гледа работата — но сетне младежът въздъхна и кимна. Тя отстъпи, а Шейн стана и подаде китките си на Ричард Морел.
— Предполагам, че ме докопа, полицай — рече. — Бъди нежен.
— Млъквай, Шейн. Не го прави по-трудно, отколкото е.
Клеър тръгна след тях, без да е сигурна какво трябва да направи; Ричард изглежда не се интересуваше от нея. Докато вървеше надолу по коридора, той използва радиостанцията, прикрепена към рамото му, за да проведе някакъв кодиран полицейски разговор. Тя не бе сигурна, че това й се понрави. Морганвил не беше толкова голям град, че да има нужда от кодове, освен ако не ставаше дума за нещо наистина много гадно.
Когато се спря, за да заключи входната врата зад тях, голям блестящ черен микробус зави зад ъгъла — толкова лъскав, че приличаше на хищник. Отпред и отстрани бе изрисуван червен кръст, а под плътно затворените прозорци с тъмни стъкла с червени букви бе изписано: „КРЪВОМОБИЛ, МОРГАНВИЛ.“ Надписът под него гласеше: „Без предварително записване.“
Шейн се закова на място.
— Не — заяви. — Няма да го направя.
Ричард го побутна с електрошоковата палка и Шейн се запрепъва надолу по стълбите.
— Или това, или Центъра за даряване. Това са възможностите и ти го знаеш. Опитвах се да го направя по-лесно за теб.
Клеър преглътна мъчително и заслиза забързано. Застана пред Шейн, блокирайки пътя му и срещна погледа му. Той беше бесен, изплашен, но в очите му се четеше още нещо, което тя не можеше да разбере.
— Какво не е наред?
— Хората се качват в това проклето нещо и повече не излизат — изрече той с категоричен глас. — Няма да го направя. Вътре те завързват, Клеър. Завързват те и никой не може да види какво става там.
Призля й, като си го представи. Лицето на Ричард Морел запази подчертано безучастното си изражение.
— Сър?
Въпросът й явно не го впечатли; Клеър разбра, че му е безразлично дали го пита за мнението му.
— Не мога да ти дам съвет, но по един или друг начин, той е длъжен да го направи.