— Ами ако заведете и двама ни в Центъра за даряване?
Ричард се замисли няколко секунди над предложението й, сетне кимна. Откачи отново радиостанцията от рамото си, промърмори тихо някакви думи и двигателят на Кръвомобила бе запален с тихо бръмчене.
Потегли плавно като акула, дебнеща плячката си. Всички го наблюдаваха как се отдалечава.
— Мамка му, мразя това нещо — изруга Шейн. Гласът му леко трепереше.
— Аз също — присъедини се Ричард за изненада на Клеър. — А сега се качвайте в колата.
6
Центърът за даряване все още беше отворен, макар че вече се бе стъмнило. Когато Ричард спря полицейската кола до бордюра на тротоара, от Центъра излязоха двама души, които Клеър смътно познаваше. Махнаха си един на друг и се отдалечиха в различни посоки.
— Всички ли идват тук? — попита тя.
— Всички, които не желаят да използват Кръвомобила — отвърна Ричард. — Всеки човек, който има Защита, трябва всяка година да дарява определено количество кръв. Дарената кръв се използва първо от техния Покровител. Останалото количество се дава на този, който се нуждае. На вампирите, които не разполагат с донори.
— Като Майкъл — заключи Клеър.
— Да, той е нашият най-нов обект на благотворителност. — Ричард слезе и отвори задната врата за нея и Шейн. Тя се плъзна от седалката навън, а Шейн, след като се поколеба достатъчно дълго, за да я притесни, я последва. Той пъхна ръце в джобовете си и се вторачи в големия червен кръст над вратата. Центърът за даряване не изглеждаше особено гостоприемен, но беше много по-малко ужасяващ от Кръвомобила. Поне имаше светли прозорци, през които ясно се виждаше една чиста, голяма зала. По стената бяха закачени плакати в рамки — каквито човек можеше да види във всеки град, помисли си Клеър — които изброяваха колко е благородно да се дарява кръв.
— Дали част от дарената кръв се използва за нуждаещи се хора? — обърна се Клеър към Ричард, който придържаше вратата отворена за Шейн. Полицаят сви рамене.
— Попитай гаджето си — промърмори. — Доколкото си спомням, използваха доста банки за него, когато беше намушкан. Разбира се, че се дава на нуждаещите се хора. Това е и нашият град.
— Май си фантазираш, ако наистина го мислиш — тросна се Шейн и влезе вътре. Докато го следваше, Клеър почувства определена промяна в атмосферата — не само във въздуха, който бе студен и сух, но и нещо друго. Едва прикрито чувство на отчаяние. Напомни й на усещането, което те спохожда в чакалните на болница — неприветливи и безлични, пропити с големи и малки страхове. Но в същото време беше чисто, добре осветено и пълно с удобни столове.
Всъщност нямаше нищо зловещо в това място. Нито те побиваха тръпки от добродушната възрастна жена, седнала зад дървеното бюро отпред, която ги посрещна с открита и сърдечна усмивка.
— Е, полицай Морел, радвам се да ви видя!
Той кимна на възрастната госпожа.
— Роуз, доведох ти един кръшкач.
— Виждам. Шейн Колинс, нали? О, скъпи, толкова съжалявам за майка ти. Трагедията доста често спохожда семейството ви. — Усмивката все още играеше на устните й, ала беше леко помръкнала. Уважителна. — Да взема ли днес две пинти2? За да наваксаме изоставането ти?
Шейн кимна. Челюстта му бе стисната, а очите — блестящи и присвити. Опитва се да запази самообладание, реши Клеър. Преплете пръсти с неговите, като ръцете му бяха закопчани с белезници зад гърба.
— Помниш ме, нали? — продължи Роуз. — Познавах майка ти. Играехме бридж заедно.
— Спомням си — отрони Шейн задавено и млъкна.
Ричард повдигна вежди, жената зад бюрото му отвърна с поглед и той подръпна Шейн за лакътя, за да го поведе към един от празните столове. Всъщност всички бяха празни, отбеляза Клеър. Видя няколко души да напускат сградата, но никой не влезе вътре.
В едно нещо Центъра за даряване бе по-добър от останалите медицински заведения — разполагаха с последните броеве на списанията. Клеър откри съвсем ново издание на „Севънтийн“ и се зачете. Шейн седеше скован и мълчалив и бе вперил поглед в единствената дървена врата в края на коридора. Ричард си бъбреше с Роуз, облегнат нехайно на бюрото, изглеждаше отпуснат и приятелски настроен. Клеър се зачуди дали идваше тук, за да дарява кръв, или използваше Кръвомобила. Предполагаше, че каквото и да избереше, вампирите не бяха толкова откачени, че да го наранят — син на кмета и уважаван полицай. Не, Ричард Морел вероятно бе в по-голяма безопасност, отколкото всеки друг в Морганвил, независимо дали бе с осигурена Защита, или не.
Лесно му беше да е отпуснат и спокоен.