Вратата в дъното се отвори и една сестра излезе. Беше облечена в униформа, в комплект с касинка на главата и също като Роуз имаше приветлива и мила усмивка.
— Шейн Колинс?
Шейн пое дълбоко дъх и се надигна неохотно от стола си. Ричард го обърна и му откопча белезниците.
— Дръж се прилично, Шейн — предупреди го. — Повярвай ми, не е в твой интерес да причиниш неприятности тук.
Шейн кимна вдървено. Погледна към Клеър, после съсредоточи вниманието си върху сестрата, която чакаше. Запъти се към нея с бавна и подчертано спокойна крачка.
— Може ли да отида с него? — попита Клеър и Ричард я изгледа изненадано.
— Клеър, няма да му причинят нищо лошо. Процедурата не се различава от даряване на кръв на всяко друго място. Забиват иглата на спринцовката в ръката ти и ти дават да стискаш топка. Накрая те гощават с портокалов сок и бисквити.
— Значи мога да дам кръв?
Той се извърна към Роуз за помощ.
— На колко години си, дете?
— Не съм дете. Скоро ще навърша седемнайсет.
— Тези, които са под осемнайсет години не са задължени със закон да даряват кръв.
— Но има ли закон, който да го забранява?
Жената примигна и понечи да отговори, но се спря.
Отвори едно чекмедже и извади малка книжка със заглавие: КРЪВОДАРЯВАНЕ В МОРГАНВИЛ. ПРАВИЛА И ИЗИСКВАНИЯ. След като прелисти няколко страници, служителката сви рамене и погледна към Ричард.
— Не мисля, че се забранява — заяви. — Просто досега никой не е идвал доброволно да дава кръв в Центъра за даряване. О, от време на време Кръвомобила отива в университета, но…
— Страхотно — прекъсна я Клеър. — Бих искала да даря една пинта, моля.
Роуз тутакси се превърна в самата деловитост.
— Попълни формуляра — рече и тупна върху бюрото клипборд и химикалка.
Да се каже, че Шейн бе изненадан да я види, би прозвучало прекалено сдържано.
Да се каже, че бе доволен, би било лъжа.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изсъска младежът, когато тя зае мястото си до него. — Да не си откачила?
— Дарявам кръв — осведоми го тя. — Не съм длъжна да го правя, но нямам нищо против. — Поне не смяташе, че има. Всъщност никога досега не го бе правила и гледката на червената тръбичка, излизаща от ръката на Шейн и спускаща се надолу към кръвната банка, беше малко стряскаща. — Не боли, нали?
— Човече, пъхат ти една грамадна шибана игла във вената, разбира се, че боли! — Изглеждаше блед, но Клеър не мислеше, че се дължи на факта, че бе преполовил втората си пинта. — Още не е късно да се откажеш. Просто стани и им кажи, че си размислила.
Същата сестра с дружелюбно изражение, която бе извикала Шейн, дотърколи стол на колелца и количка.
— Той е прав — рече жената. — Не си длъжна да го правиш, ако не искаш. Видях формуляра, който си попълнила. Още си малка. — Блестящите кафяви очи на сестрата се насочиха зад нея, към Шейн, после отново се извърнаха към Клеър. — За морална подкрепа ли го правиш?
— Нещо такова. Никога досега не съм давала кръв — призна Клеър.
Пръстите на сестрата бяха леденостудени и Клеър потрепери, когато тя хвана ръката й.
— Късметлийка си. Аз съм давала. Сега ще боцна пръста ти и ще направя бърз тест, а след това ще започнем. Става ли?
Клеър кимна. Лягането на кушетката изглежда бе пресушило желанието й да се движи. Почувства бързо и остро убождане. Повдигна глава от възглавницата и видя сестрата да изсмуква с тънка стъклена пипета кръвта от върха на пръста й. След пет секунди убоденото място вече бе покрито с лепенка. Сестрата смеси съдържанието на някакви епруветки на количката до нея, после кимна доволно и се усмихна на Клеър.
— Нулева отрицателна — каза. — Отлично.
Клеър вдигна вяло палеца си. Сестрата пое ръката й и завърза гумения турникет над лакътя.
— Говори с гаджето си — посъветва я. — Не гледай.
Девойката извърна глава. Шейн се взираше в нея с тъмните си, напрегнати очи. Усмихна се леко, но достатъчно и тя му се усмихна в отговор.
— И така — поде Клеър, — често ли идваш тук?
Шейн се засмя тихо. Тя усети нещо горещо да плъзва в ръката й, убождане, което й причини слаба болка, а после почувства, че й залепиха лепенка. В ръката й пъхнаха топка и стегнатият турникет се разхлаби.
— Стисни — нареди й сестрата. — Всичко върви добре.
Изненадана, Клеър погледна надолу. Имаше нещо забито в ръката й, тръбичка, а червена струя се стичаше през нея…
Главата й се отпусна върху възглавницата и тя не можеше да чува от неясното жужене в черепа й. Помисли си, че някой вика името й, но в момента това не й се струваше важно. Опита се да диша, бавно и равномерно, и след това — стори й се, че минаха часове — жуженето заглъхна и светът отново доби ясни очертания и ярки цветове. Върху тавана над главата й имаше плакат, изобразяващ сладко котенце, седнало върху чаена чинийка. Тя се фокусира върху изображението, опитвайки се да не мисли за кръвта, която изсмукваха от нея. Значи това е усещането, помисли си неволно момичето. Навярно това е изпитал Майкъл, докато Оливър е изпивал кръвта му. Това изживяват всички онези хора, когато вампирите ги убиват.