Беше само малко късче смърт, недостатъчно голямо, за да има значение.
Сестрата я наметна с топло одеяло и се усмихна.
— Всичко е наред — рече. — Не си първата, която припада. Затова столовете се накланят, скъпа.
Клеър не беше припаднала, или поне не съвсем, ала не се чувстваше добре. Сестрата затъркаля количката и стола си към Шейн.
— Готово — оповести тя и Клеър се опита да извърне главата си към нея, но не искаше да гледа как иглата излиза от вената, не повече, отколкото да я види как влиза. Страх и погнуса. Призляваше й от игли и спринцовки, а досега не го бе осъзнавала. Странно.
Една топла ръка покри нейната и когато отвори очи видя Шейн, застанал до нея, блед и с хлътнали очи, но изправен.
— Шейн — повика го сестрата. — Иди да си вземеш сок.
— Когато тя приключи — отвърна той.
Сестрата явно разбра, че няма смисъл да настоява, защото побутна един стол на колелца към него.
— Тогава поне седни. Наистина не ми се ще да те вдигам от пода.
Навярно бе изминало по-малко време, отколкото й се струваше, но Клеър изпита огромна радост и облекчение, когато сестрата се върна при нея, за да извади иглата и да превърже ръката й. Не погледна към кръвната банка. Жената каза нещо мило и девойката се опита да отвърне любезно, но не бе сигурна какво изричаше. Шейн я поведе към съседната стая, която представляваше чакалня. Имаше плазмен телевизор, настроен на новинарския канал, кутии със сокове, сода, бутилки вода и подноси с крекери, бисквити и плодове. Клеър си взе един портокал и бутилка вода. Шейн се насочи направо към кока–колата и бисквитите.
Клеър прокара пръсти върху пурпурната еластична превръзка около лакътя й.
— Винаги ли е така?
— Как? — смотолеви Шейн с уста, пълна с шоколадови дражета. — Страшно? Предполагам. Опитват се да го направят по-приятно, но аз не мога да забравя чии уста поглъщат онази кръв.
Догади й се и тя спря да бели портокала. Внезапно наситеният аромат на плода й се стори твърде задушаващ. Вместо това отпи няколко големи глътки вода, която се спусна по хранопровода й студена и тежка като живак.
— Използват взетата кръв и в болниците — изтъкна Клеър. — За жертви при злополуки и най-различни инциденти.
— Разбира се. Използват остатъците. — Шейн натъпка още една бисквита в устата си. — Мразя тази гадост. Заклех се, че никога няма да го правя, но въпреки това съм тук. Можеш ли да ми кажеш защо още стоя в този град?
— Защото ако си тръгнеш, ще те преследват?
— Сериозна причина. — Изтръска трохите от пръстите си.
Клеър обели останалата част от портокала си, отдели едно парче и го задъвка с методична решителност — ни най-малко не беше гладна, но все още се чувстваше разтреперана. Изяде още три парченца и подаде останалото на Шейн.
— Я почакай — рече тя. Той тъкмо се канеше да забие зъби в плода, но се спря. — Никога досега не си го правил, нали? Искам да кажа, че си напуснал града, преди да навършиш осемнайсет, така че не си бил задължен. А откакто си се върнал, си се скатавал. Права ли съм?
— Дяволски си права. — Той доизяде портокала и гаврътна останалата кола.
— Излиза, че никога не си влизал в Кръвомобила.
— Не съм казал това. — Лицето на Шейн отново помрачня. — Отидох веднъж с майка си. — Не трябваше да давам кръв, но тя искаше да свикна с идеята. Бях на петнайсет. Вкараха вътре един тип — беше шантав, напълно превъртял. Завързаха го с кожени ремъци и започнаха да го източват. Нас ни избутаха навън, а когато слязохме, той все още беше там. Заминаха с него. Оттогава никой повече не го видя.
Клеър отпи още няколко глътки от водата. Чувстваше се отмаляла, но искаше да се махне оттук. Удобната стая й приличаше на капан — кутия без прозорци и въздух. Хвърли в кошчето недоизпитото шише с вода и обелките от портокала. Шейн се присъедини, като го нацели с празната кутия от кока–кола и улови ръката й.
— Ева в болницата ли ще остане? — попита тя.
— Не през цялата нощ. Много е неудобно; баща й е изтрезнял и е решил да се помирява. — Шейн сви устни. Цялата работа явно изобщо не го впечатляваше. — Майка й само седи там и плаче. Всъщност винаги е приличала на торба с мокри кърпички.