— Изглежда не ги харесваш особено.
— Ти също не би ги харесала.
— Някаква следа от Джейсън?
Шейн поклати глава.
— Ако се появи, за да изпълни синовния си дълг, сигурно ще се промъкне в най-тъмната част на нощта. Което, като се замисля, напълно му подхожда. Както и да е, Майкъл ще доведе Ева у дома. Навярно вече са се прибрали.
— Надявам се. Майкъл каза ли къде е бил, нали се сещаш, преди това?
— Когато беше изчезнал? Нещо във връзка с онзи проклет бал — отвърна Шейн.
Май трябва да го попитам за поканата. Тя почти го направи — отвори уста, за да го стори, — но после си спомни как я бе погледнал Шейн миналата нощ, колко дълбоко го бе разтърсила Исандре.
Не искаше отново да го вижда такъв. Той щеше да й каже, когато е готов да говори.
Имаше две врати — върху едната имаше табела с надпис „ИЗХОД“, а върху другата нямаше нищо. Шейн подмина вратата без табела, поколеба се и се върна.
— Какво? — попита Клеър. Шейн хвана дръжката и отвори вратата.
— Просто предчувствие — отвърна той. — Шшт.
От другата страна също имаше чакалня и там се виждаха хора, застанали на опашка. Тази част от Центъра за даряване бе по-тъмна, само с няколко лампи на тавана. Трима души се бяха подредили пред дълго бяло гише, като в аптека, зад което стоеше висока жена в лабораторна престилка. Тя не се усмихваше и беше топла като стъкленица с течен азот.
— О, мамка му! — промърмори Шейн и в този миг Клеър осъзна, че русото момче, начело на опашката пред гишето, беше Майкъл. Той не си беше у дома… беше тук.
Той подписваше нещо и като свърши, бутна клипборда към жената, а тя му подаде пластмасова бутилка, почти със същата големина като бутилката с вода, от която бе пила Клеър.
Обаче тази не съдържаше вода. Доматен сок, каза си момичето, но течността не приличаше на сок. Твърде тъмна, твърде гъста. Майкъл разклати бутилката, наклони я на една страна, сетне на другата — изглеждаше като омагьосан.
Не, изглеждаше гладен.
Клеър искаше да отвърне поглед, ала не можеше. Докато отстъпваше настрани от опашката, Майкъл отвинти капачката на бутилката, приближи я до устните си и започна да пие. Не, да гълта жадно. С една отдалечена част на съзнанието си Клеър усещаше, че ръката на Шейн стиска прекалено силно и болезнено нейната, ала нито един от двамата не помръдна. Очите на Майкъл бяха затворени, той наклони глава назад и пи, докато не изпразни бутилката. Върху пластмасата остана само една тънка червена ивица.
Приятелят им облиза устните си, отвори очи и погледна право към тях.
Очите му бяха ярки, блестящи и искряха с червена светлина. Той примигна и светлината угасна, изместена от зловещо сияние. Още едно примигване и всичко изчезна и той отново си беше познатия Майкъл.
Изглеждаше не по-малко ужасен от Клеър. Предаден и засрамен. Шейн затвори вратата и я задърпа към изхода. Майкъл се озова при тях, преди да стигнат до него.
— Хей! — викна им. Кожата му бе добила леко розов цвят, какъвто Клеър си спомняше, че бе виждала и преди. — Какво правите тук?
— А ти какво си мислиш, че правим? Те ме довлякоха тук с белезници, човече — озъби му се Шейн. — Смяташ ли, че щях да дойда доброволно?
Майкъл се закова на място, а погледът му се стрелна към ластичните превръзки около лактите им. По лицето му се мярна разбиране, а в следващия миг изражението му стана… тъжно.
— Аз… съжалявам.
— За какво? Не че вече не знаехме колко се нуждаете от кръвта ни. — При все това Клеър усети нотка на разочарование в гласа му, сякаш приятелят му някак си го бе предал. Както и отвращение. — Само не очаквахме да те видим как я поглъщаш лакомо като наквасен пияница на як купон, това е всичко.
— Не съм искал да ме видите — промълви Майкъл тихо. — Винаги изпивам бутилката тук. Държа малко вкъщи само за спешни случаи, но никога не съм искал да гледате как…
— Е, видяхме — сряза го Шейн. — И какво? Ти си вампир кръвопиец. Това не е неочаквана новина, Майкъл. Както и да е, не е голяма работа, нали?
— Да — съгласи се Майкъл. — Не е голяма работа. — Погледът му се прикова в Клеър и тя не можа да напасне двата образа — Майкъл с онези червени очи, пиещ жадно свежа кръв, с този Майкъл, който сега стоеше пред нея, с това тъжно изражение. — Добре ли си, Клеър?
Тя само кимна. Не знаеше какво ще стане, ако изговори дори само една дума.
— Ще я отведа у дома — рече Шейн. — Освен ако онова там не беше само предястието и сега се оглеждаш за основно блюдо.
Майкъл пребледня и се сви съкрушено.