Баща й пресуши кафето си набързо, както се изпива чаша ледена вода в горещ летен следобед. Майка й унило си сипа сметана и захар, преди да отпие. Никой от тях повече не проговори.
Майкъл се изниза през кухненската врата, за да занесе кафе и на вампирите. Като се върна, затвори вратата и за миг се облегна на нея. Изглеждаше мъртвешки блед, напрегнат, по-зле от последните месеци, откакто се превърна във вампир. Клеър се опита да си представи какво може да са му казали онези, за да изглежда така, но нищо не й хрумна. Трябва да е било нещо лошо. Не, нещо ужасно.
— Майкъл — заговори Ева напрегнато, като кимна към родителите на Клеър. — Още кафе?
Майкъл й кимна и се отдръпна от вратата, за да вземе кафеварката, но така и не стигна до кухненската маса. Вратата отново се отвори и вътре нахълта господин Бишъп заедно с антуража си. Високи и надменни като кралски особи от деветнайсети век, тримата вампири огледаха набързо кухнята. Другите двама бяха красиви, млади и плашещи, но командваше господин Бишъп — никой не се съмняваше в това. Когато погледът му падна върху нея, Клеър трепна и се извърна към цвърчащите яйца.
Вампирката пристъпи към печката и топна пръст в грейви соса, който Шейн разбъркваше, сетне поднесе бавно пръста към устните си и го облиза грижливо. През цялото това време не откъсваше поглед от Шейн. И Шейн не преставаше да я зяпа, внезапно осъзна Клеър, разтърсена от тази неприятна изненада. После безпомощно отвърна очи от тях.
— Време е да похапнем — каза Бишъп на Майкъл. — Майкъл, ще имаш удоволствието лично да ни сервираш. Ако обаче твоите приятелчета са решили да ме отровят, ще ти изкормя червата. И повярвай ми, ако реша, мога да накарам един вампир да страда дълго, много дълго.
Майкъл преглътна и кимна веднъж. Клеър хвърли неволен поглед към родителите си, които нямаше как да пропуснат тази заплаха.
И не я бяха пропуснали.
— Извинете? — обади се бащата на Клеър и понечи да се надигне от стола си. — Да не би да заплашвате тези деца?
Бишъп обърна пронизващо студените си очи към тях и Клеър с отчаяние се запита дали горещият тиган, още пълен догоре с бъркани яйца, може да послужи като надеждно оръжие срещу един вампир. Баща й замръзна, както се беше надигнал наполовина от стола.
Тя усети как през кухнята премина някаква вълна. Очите на родителите й добиха празен и отнесен израз. Баща й отново се отпусна уморено на стола си.
— Никакви въпроси повече — заповяда им Бишъп. — Уморих се от вашето бърборене.
Клеър усети как я връхлита безгранична черна ярост. Искаше да скочи върху този дъртак и да му издере очите. Единственото, което я възпираше през следващите две секунди, сторили й се тъй дълги, бе фактът, че ако се опита, всички щяха да загинат.
Дори и Майкъл.
— Още кафе? — Ева наруши неловката тишина с отчаяна, престорена бодрост в тона си. Грабна кафеварката от Майкъл и се наведе над чашите на майката и бащата на Клеър като тъмен, отмъстителен ангел на кофеина. Клеър се зачуди какво си мислят родителите й за Ева, с мъртвешки белия й грим, черното червило, наситената очна линия и щръкналата на всички посоки черна коса.
Но пък тя бе получила своята доза кафе и сега се усмихваше.
— Разбира се — каза майката на Клеър, като също се усмихна колебливо. — Благодаря ти, скъпа. И така… този мъж твой роднина ли е? — Тя изгледа набързо Бишъп, който тъкмо излизаше от кухнята и се насочваше към масата за хранене в дневната. Красивият млад вампир улови погледа на Клеър и й смигна, затова тя побърза да отклони очи отново към Ева и родителите си.
— Не — отрече Ева, с пресилено оживление, породено от страха. — Далечен роднина е на Майкъл. От Европа, нали се сещате. Сметана?
— Яйцата са готови — обяви Клеър и изключи газовия котлон. — Ева…
— Надявам се да имаме достатъчно чинии — прекъсна я Ева, този път с по-тревожен тон. — Господи, никога не съм очаквала, че ще го кажа, но имаме ли хубав порцеланов сервиз?
— Имаш предвид чинии, които да не са нащърбени? Да. Ето, там са. — Шейн посочи към шкафа, извисяващ се повече от метър над главата на Ева. Тя го изгледа ядосано. — Не ме гледай така, няма да се протягам дотам. Знаеш, че още съм ранен.
Наистина беше. Но при цялата тази бъркотия Клеър и за това бе забравила. Шейн вече беше много по-добре, но го бяха изписали от болницата съвсем скоро. Не беше минало достатъчно време, за да се излекува напълно от прободната рана в корема, която едва не го уби.
Това бе още една основателна причина да не усложняват ситуацията, освен ако не беше абсолютно наложително — без помощта на Шейн съпротивителните им възможности щяха да са още по-ограничени.