Един от тях беше Оливър, с отегчена физиономия. Разбира се — семейството на Ева е било под Защитата на Брандън и когато Брандън бе умрял, те бяха преминали под закрилата на неговия покровител. Присъствието на Оливър тук нямаше нищо общо с искрената скръб, а бе просто поредната публична изява.
Отец Джо излезе на амвона и поде хвалебствената си реч за един човек, когото Клеър никога не бе срещала, човек, в когото се съмняваше, че Ева би разпознала баща си. С изключение на фактите и хората в живота му, характерът му изглеждаше много по-добър и прекрасен, отколкото някога дъщеря му бе споменавала.
От начина, по който госпожа Росър кимаше и плачеше, се подразбираше, че тя изцяло вярва на тези измислици.
— Какви огромни глупости — прошепна Шейн на Клеър. — Знаеш ли, баща й на Ева я биеше.
Клеър го изгледа сащисано.
— Просто го имай предвид — довърши той. — И да не си проляла нито сълза. Не и за него.
Клеър си каза, че Шейн можеше да бъде един от най-коравите хора, които бе срещала. Не че беше лош. Просто беше корав.
Но думите му й помогнаха. Надигналите се емоции, засилени от майката на Ева, сякаш я подминаха, без да предизвикат нещо повече от парене в очите. Когато отец Джо приключи с възхвалата си, засвири орган и госпожа Росър пристъпи първа до ковчега.
— О, Боже — въздъхна Ева, когато майка й се просна драматично върху лъскавото дърво и изпищя. Смразяващ кръвта, театрален писък. — Предполагам, че ще е по-добре аз да…
Майкъл я придружи и дали се дължеше на мъжкото му присъствие, ангелското лице или на вампирската кръв, но успя да повдигне госпожа Росър от ковчега и да я отведе до мястото й. Тя се свлече върху пейката сред порой от сълзи.
Ева остана няколко секунди до ковчега с изправен гръб и сведена глава, сетне се отдалечи.
Сълзите се стичаха изпод воала й и капеха върху роклята, ала тя не издаде нито звук.
Клеър зае мястото й, но удостои бащата на Ева само с бегъл поглед; той изглеждаше… неестествен. Не противен, но определено нежив. Тя потрепери, улови ръката на Шейн и последва Ева, която отмина майка си, без да й каже нито дума и се насочи към изхода.
Ева едва не се сблъска с брат си.
Джейсън се бе промъкнал най-отзад. Доколкото Клеър можеше да види, хлапакът изобщо не бе сменял дрехите си и от три метра около него се разнасяше миризма на мръсотия и гнило.
Изглеждаше надрусан.
— Хубава маскировка, сестричке — ухили се той самодоволно.
Ева спря, втренчи се в него и повдигна воала от лицето си.
— Какво правиш тук?
— Оплаквам баща ни — изсмя се брат й. — Или каквото там се прави.
Ева насочи нарочно погледа си настрани, към мястото, където седяха инспекторите Хес и Лоу.
— Мисля, че е по-добре да си вървиш. — Още не го бяха забелязали, но скоро и това щеше да стане. Нужно бе само Ева да повиши глас или да щракне с пръсти.
— Той беше и мой баща.
— Тогава покажи малко уважение — процеди тя. — Напусни.
Ева го заобиколи. Останалите я последваха, макар че Шейн забави крачка и Клеър трябваше да го дръпне за ръката, за да го накара да продължи.
Джейсън направи предизвикателен жест, но Шейн поклати глава.
— Наистина не си струва неприятностите — промърмори и продължи напред.
В следващия миг всички бяха навън в преддверието, далеч от задушаващия аромат на цветята и неуловимия мирис на смъртта, а в главата на Клеър отекваше една мисъл: Нима всичко това е затваряне на страницата?
Но Ева изглеждаше по-добре, а само това имаше значение.
— Да отидем да хапнем по един сандвич — предложи тя.
Идеята им се стори страхотна и духът на Клеър се повдигна, докато излизаха от църквата и се насочиха към закрития паркинг и колата на Майкъл.
Пресрещнаха ги.
Майкъл пръв го усети — закова се на място и се завъртя в кръг, сякаш се опитваше да определи откъде идва звука, който останалите не можеха да чуят.
Малка сянка скочи от циментовите греди над тях, приземи се присвита и се ухили.
Исандре. Тя се изправи с непринудена грация и се запъти към четиримата.
— Качвайте се в колата — нареди Майкъл. — Вървете.
— Няма да те оставя — възпротиви се Шейн, без да откъсва поглед от Исандре.
— Не бъди глупак. Тя не е дошла за мен.
Погледът на Шейн се стрелна към Майкъл.
— Върви.
Клеър подръпна Шейн за ръката и той се остави да го поведе към колата. Майкъл му хвърли ключовете.
Исандре реагира светкавично и ги улови във въздуха. Започна да ги подхвърля безгрижно върху дланта си и хладното, металическо дрънчене бе единственият звук, отекващ сред стените на гаража.