Ева стоеше до него и въпреки че не можеше да ги види съвсем ясно, на Клеър й се стори, че се държат за ръце.
Клеър и Шейн се промъкнаха през навалицата към бара. Шейн кимна на Майкъл, който му кимна в отговор — съвсем по мъжки — после Шейн се запъти да вземе нещо за пиене и остави Клеър да се чуди какво да каже.
— Ще се справиш страхотно — изтърси тя накрая.
Сините очи на Майкъл примигнаха и погледът му обходи заведението.
— Не зная — отвърна той. — Предполагаше се, че ще е нещо неофициално — просто ще изляза и ще изсвиря няколко песни. Колкото да свикна отново. Но това…
Някой от ъгъла на помещението започна да пляска и внезапно всички заръкопляскаха — вълна от ритмични звуци.
Майкъл не можеше да пребледнее повече, но Клеър определено прочете съмнение в очите му. Ева също го видя и бързо го целуна.
— Можеш да го направиш, Майкъл — увери го. — Хайде. Отивай. Това ти е работата.
Клеър кимна и му се усмихна за подкрепа. Майкъл повдигна подвижната част от барплота и излезе напред, посрещнат от оглушителен взрив от аплодисменти. В другия край на помещението, близо до затворената врата с надпис „Офис“ бе разположена малка сцена и когато Майкъл стъпи върху нея, сценичните светлини затанцуваха по златистата му коса, а очите му проблеснаха с неземни сини искри.
Леле, помисли си Клеър. Това вече не беше Майкъл. Това беше… нещо съвсем друго.
Ева се пъхна под барплота, излезе и се облегна до Клеър със скръстени ръце. Върху тъмночервените й устни играеше тъжна усмивка.
— Той е красив — отрони тя. — Нали? Красив е.
Клеър можеше само да се съгласи.
Майкъл нагласи микрофона, пробва го, изсвири две бързи упражнения с един пръст, с които тя знаеше, че се успокоява, а след това се усмихна на тълпата. Това беше различна усмивка от всички негови усмивки, които бе виждала — някак си по-всеобхватна. По-интензивна, по-радостна, по-лична. Когато погледът му се плъзна по нея, Клеър усети как нещо горещо потръпна някъде в най-съкровените й дълбини и тутакси се почувства засрамена.
Но, Господи, той беше невероятен. Сега разбра за какво говореше Шейн и тя също не бе имунизирана срещу това.
Шейн я докосна по рамото и й подаде напитката, тъкмо когато Майкъл казваше:
— Предполагам, че всички знаете кой съм, нали?
Около осемдесет процента от присъстващите изреваха въодушевено и задюдюкаха. Останалите — студенти от колежа, които се бяха озовали тук случайно или бяха дошли от скука — имаха недоумяващи физиономии.
Майкъл нагласи за последно микрофона. Сега ръцете му бяха сигурни, движеха се с професионална увереност.
— Казвам се Майкъл Глас и съм от Морганвил.
Още възгласи и аплодисменти. Преди да стихнат, Майкъл започна да свири — бърза и сложна песен, която Клеър го бе чувала да подрънква в къщата — но това тук не беше подрънкване; това бе сериозен талант. Той блестеше като бяло злато, а музиката се лееше от ръцете му като поток от светлина. Мелодията се обвиваше около Клеър като сияйна мрежа и девойката не смееше да диша, да се движи, докато Майкъл свиреше така, както никога досега не бе чувала някой да свири.
Успя да погледне настрани към Шейн, чиито очи бяха огромни и приковани в Майкъл. Тя го смушка. Той поклати сащисано глава.
Майкъл стигна до звучния, енергичен финал и когато струните на китарата прокънтяха в последен акорд, тълпата застина, смълчана в благоговейна тишина. Майкъл зачака неподвижен и стаята изведнъж изригна в ръкопляскания и възторжени викове.
Клеър си помисли, че усмивката, която се разля в този момент по лицето на Майкъл, си заслужаваше всичко преживяно в Морганвил.
Следващото изпълнение беше по-бавно, по-нежно и Клеър осъзна смаяно, че това бе по-бавна версия на песента, която пишеше онази нощ, когато бе твърде зает, за да отиде до магазина. Тя имаше и текст, който гласът на Майкъл превръщаше в тъжна, изпълнена с болка красота.
Песента беше за Ева.
Клеър усети, че гърдите я болят, както под напора на сдържаните сълзи, така и заради факта, че не дишаше. Никога не си бе представяла, че музиката може да притежава толкова голяма сила. Когато се огледа, прочете същото и върху лицата на останалите присъстващи в кафенето — чист екстаз. Дори Оливър, застанал зад бара, беше омагьосан. А в сенките Клеър зърна още някой — Амели, кимаща замислено, сякаш също като Ева, бе знаела през цялото време.
Очите на Сам бяха пълни със сълзи, но той се усмихваше.
Гласът на Майкъл се снижи до шепот и песента свърши. Този път аплодисментите не спряха, а виковете се превърнаха в оглушителен рев.
Майкъл отново нагласи стойката на микрофона.