Ева се покатери на стола, стигна до високия шкаф, намери чиниите и ги подаде надолу на Клеър. След като ги пое от нея, Клеър зае мястото на Шейн край печката, за да разбърква сгъстената на бучки смес, която трябваше да представлява грейви соса. По-скоро приличаше на повърнато от извънземно.
— Онова момиче — каза Клеър на Шейн.
— Какво момиче?
— Онова, знаеш кое. Онова отвън.
— Имаш предвид кръвопийцата? Да, и какво за нея?
— Тя те зяпа.
— Какво мога да кажа? Аз съм неустоимо чаровен.
— Шейн, това не е смешно. Просто… бъди по-внимателен.
— Винаги съм внимателен. — Което си беше абсолютна лъжа. Очите на Шейн се приковаха в нея и тя усети как тялото й така се сгорещи, че чак бузите й пламнаха. Той леко се усмихна. — Да не би да ревнуваш?
— Може би.
— Няма защо. Аз харесвам моите дами да имат пулс. — Улови ръката й и нежно притисна пръсти към китката й. — Да, ти имаш. И при това бие много бързо.
— Не се шегувам, Шейн.
— Нито пък аз. — Пристъпи по-близо към нея и двамата застанаха плътно един до друг. — Никакъв вампир не може да ни раздели. Вярваш ли ми?
Тя само кимна безмълвно. За нищо на света не можеше точно сега да се насили и да отрони дори дума. Очите му бяха тъмни, с наситено кафяв оттенък. И с тънък златист пръстен. Напоследък често бе надниквала в тях, но досега не бе обръщала внимание колко са красиви.
Вратата отново се отвори и Шейн се отдръпна от нея. Майкъл първо се извърна към тях, за да им поднесе мълчаливото си извинение, след което се обърна към родителите на Клеър.
— Господин Денвърс, госпожо Денвърс, господин Бишъп би искал да се присъедините към него за вечерята — каза той. — Но ако желаете да си отидете у дома…
Ако Майкъл се надяваше те да са променили намерението си, Клеър можеше да му обясни, че това нямаше да се случи. Докато смяташе, че става нещо странно, баща й нямаше да си тръгне. Както можеше да се очаква, той се изправи, с чашата с кафе в ръка.
— Бих хапнал нещо за закуска. Никога не съм опитвал бърканите яйца на Клеър. Идваш ли, Кейти?
Очевидно той още нищо не бе разбрал, отчаяно си помисли Клеър, но и тя беше същата, когато за пръв път дойде в Морганвил. Не беше забелязала знаците, които направо щяха да й избодат очите, нито бе взимала на сериозно директните инструкции. Може би бе наследила това качество от родителите си, заедно с бялата кожа и леко къдравата коса. Бишъп можеше да им отнеме живота.
А пък те се страхуваха за нея.
Наблюдаваше как родителите й последваха Майкъл в другата стая, след което се зае да помага на Ева да разпредели яйцата, бекона и бисквитите по чиниите от хубавия сервиз. Но нищо не можеше да спаси грейви соса, станал на бучки. Пресипаха го в една купа, надявайки се да стане чудо, след което мълчаливо го отнесоха в къта за хранене, заемащ един от ъглите на дневната.
Клеър отново се удиви, както в най-шантавите времена, как се променяше мигновено настроението в къщата. Не само настроението на хората в нея, а и на самата къща. Точно сега излъчваше студ, мрак, някакво зловещо предчувствие. Почти враждебно. И като че ли цялата тази мрачна емоция бе свързана с новопристигналите вампири.
Къщата бе разтревожена, нащрек. Солидните викториански мебели й се струваха сякаш изгърбени и деформирани, и от тях не се излъчваше никаква приветливост, никаква топлина. Дори светлините изглеждаха мъждукащи и Клеър усещаше нещо, едва ли не нечие присъствие — така както понякога усещаше Майкъл, когато бе затворен в къщата като призрак. Кожата й настръхна.
Клеър остави яйцата и бекона на дървената маса и побърза да се оттегли. Никой не предложи на нея, на Ева и на Шейн да седнат на масата, въпреки че имаше празни столове. Двете с Ева се спогледаха и се върнаха обратно в кухнята, зарадвани да се измъкнат. Майкъл остана да се суети около масата и да разпределя храната по чиниите.
Сервираше им. Лицето му остана напрегнато и пребледняло, със студен страх в очите си. Господи, щом и Майкъл бе паникьосан, значи определено имаше основание за пълно шубелисване.
Веднага щом кухненската врата отново се затвори, Шейн улови Клеър и Ева за ръцете и ги повлече към най-тъмния ъгъл.
— Така — прошепна той. — Официално е, това става все по-откачено. Не го ли усещате?
— Да — въздъхна Ева. — Леле, мисля си, че ако къщата имаше зъби, вече щеше да хапе и дъвче. Трябва да признаете, че е готско.
— Това „готско“ няма да ни доведе доникъде. Какво ще кажеш, Клеър?
— Какво? — Тя го изгледа безизразно за няколко дълги секунди, преди да продължи: — О, съгласна съм. Да. Пак ще се обадя на Амели.