— За какво говори с Ева преди малко?
Оливър повдигна вежди.
— Според мен това е работа на Ева, а не твоя. Ако няма нищо друго…
— Исандре и Франсоа току-що демонстрираха силата си. В нашата къща, Оливър. Защо изпрати Джейсън?
Оливър остана мълчалив за миг. Не гледаше към нея; наблюдаваше хората по улицата, минаващите коли. Сетне погледът му се плъзна по студентите в кафенето, които се смееха и разговаряха. Имаше нещо странно в изражението му, сякаш — също като Ева — той внезапно бе осъзнал собствената си уязвимост.
И тази на останалите.
— Не признавам, че аз съм го изпратил — заговори Оливър. — Но ако съм го сторил, очевидно съм имал много основателна причина, нали?
Тя не отговори. Погледът му се стрелна към нея, искрящ и много, много съсредоточен.
— Никога не съм крил стремежа си към власт и могъщество, Клеър. Не харесвам Амели и нея не я е грижа за мен, но ние играем честно. Познаваме правилата и ги спазваме. Но Бишъп… Бишъп е над правилата. Той ще превземе играта и ще я преобърне тотално, а това аз не мога да позволя. Дори и междувременно да спечеля.
Най-сетне й просветна.
— Бишъп се опитва да те привлече на своя страна. Срещу Амели. — Кръвта на Клеър изстина с няколко градуса. — Не можеш да й го кажеш директно. Затова си искал да използваш Джейсън, който да каже на мен, а аз на свой ред на нея.
— Вече е твърде късно. Нещата се придвижват прекалено бързо към ръба. Не е по силите ми да ги спра, нито тя може. Най-малко пък ти можеш, Клеър.
Клеър осъзна, че се е вкопчила с все сили в масата и я пусна. Пръстите я боляха от натиска.
— За какво говори с Ева?
Оливър прикова очи в нейните.
— Тя ще ме придружи на празненството.
Ева щеше да отиде на маскения бал. С Оливър.
Клеър се облегна назад, неспособна да изрече нито дума, когато изведнъж осъзна какво точно означава това.
— Майкъл знае ли?
— Честно казано, ни най-малко не ми пука. Ева може да му обясни, ако и когато реши; това не е моя грижа. Предполагам, че достатъчно ти помогнах в интригите ти, Клеър. Но ако ми позволиш да ти дам един малък съвет. — Оливър се наведе напред и това го изложи напълно на слънчевата светлина. Вампирът не трепна, макар че зениците му се свиха и като че ли съвсем изчезнаха, а кожата му определено се обагри в розово. — Утре си остани у дома. Заключи вратите и залости прозорците, а ако си вярваща, една малка молитва няма да е излишна.
Това бе толкова смайващо изказване от негова страна, че Клеър едва не прихна.
— Трябва да се моля? За кого, за теб ли?
Оливър не трепна.
— Ако можеш — рече замислено, — би било много успокояващо. Не мисля, че напоследък някой го е правил.
Изправи се и се отдалечи. Клеър остана да седи, загледана в следобедното слънце, отпивайки от отдавна изстиналото си и безвкусно кафе. Когато една тайфа от нафукани и яки спортисти от горните курсове я попита, не особено любезно, дали е свършила с консумацията, тя стана и си тръгна без никакво възражение. Закрачи, следвайки извивката на улицата, без да има представа къде се намира, нито къде отива.
Всички тези хора. Сега бе далеч от колежанската тълпа и местните жители на Морганвил се възползваха от слънчевия следобед по най-различни начини — правеха слънчеви бани, работеха в градините си, боядисваха къщите си.
А утре, ако Оливър беше прав, всичко това можеше да свърши. Ако Бишъп успее да надделее над Амели.
Клеър изведнъж осъзна, че слънцето се спускаше към хоризонта и на следващата пресечка зави, за да се насочи към къщи. Успя да стигне до къщата още преди слънцето напълно да залезе, макар че сумракът вече се беше спуснал. Но когато отвори портата на оградата и измина алеята до къщата, осъзна, че някой седи на предните стъпала и я чака.
Шейн.
— Здравей — посрещна я той.
— Здравей — отвърна тя и седна до него. Шейн гледаше към улицата и случайно минаващите коли. Лекият бриз рошеше тъмната му коса, а последните отблясъци на слънчевите лъчи придаваха златист оттенък на кожата му.
Господи, той беше толкова… съвършен. И погледът в очите му късаше сърцето й.
— И така — поде Шейн. — Мислех си, че тази вечер би трябвало да излезем.
— Да излезем? — попита тя безучастно. — Къде да излезем?
Той сви рамене.
— Няма значение. На кино. На вечеря. Бих могъл да те заведа в местния бар и да се развихрим, но баща ти ще ме убие. — Шейн я гледа втренчено няколко секунди, после отново зарея поглед в нищото. — Просто искам тази вечер да правим нещо заедно. Без значение какво.