Защото утре всичко може да се промени. Това бе същото странно усещане, което я бе обзело, докато вървеше из града; усещането, че светът свършва и само малцина знаят за приближаващия край.
— Има ли някое място, където винаги си искал да отидеш? — попита Клеър.
— Разбира се. Има много места, на които искам да отида, но не са тук. Но ти имаш предвид в Морганвил, нали? — Той се замисли за миг, а когато заговори, въпросът му я изненада. — Може би. Искаш ли да се повозиш с кола?
— С чия кола?
— На Ева. — Той вдигна връзката с ключовете и ги подрънка. — Сключих сделка с нея. Ако вземам колата две вечери в седмицата, в замяна ще върша нейния дял от домакинската работа допълнително два дни. Тази вечер ще се възползвам от споразумението.
— Слънцето залязва — почувства се длъжна да изтъкне Клеър.
— Така е. — Той отново подрънка с ключовете. — Е?
Всъщност той вече знаеше какъв ще е отговорът.
Подкараха колата към ресторанта в центъра на вампирския район, който се намираше достатъчно далеч, за да има много човешка клиентела, но беше отворен до по-късно. Вътре имаше салон с дансинг, а от джубокса се носеха стари парчета. Шейн си поръча бира, макар възрастта да не му позволяваше, а Клеър се задоволи с кока–кола. Двамата похарчиха една ролка с монети от двайсет и пет цента, за да избират песните, които да се въртят една след друга.
— Това е най-големият айпод, който съм виждала — заяви Клеър, което го накара да се задави с бирата си. — Шегувам се. И преди съм виждала джубокс.
— Започвам да се съмнявам, като те гледам с какво настървение го зареждаш с монети. Не мислиш ли, че вече избра достатъчно песни?
— Не зная — сви рамене тя. — Колко ще са нужни, за да свири през цялата вечер?
Той остави бирата на масата, прегърна я и двамата се залюляха в ритъма, докато мелодиите се сменяха, сменяха и сменяха.
А около тях Морганвил бавно притихна в прегръдките на нощта.
10
Съботното утро бе по-студено и ветровито, а мразовитият въздух режеше като метал.
Шейн и Клеър се прибраха малко преди зазоряване, изморени, но омиротворени. Танцуваха, докато затвориха ресторанта, после се разхождаха с колата, а накрая спряха. Милувките им бяха сладки и пълни със задъхана страст и Клеър почти, почти пожела да стигнат по-далеч… поне до задната седалка.
Но Шейн удържа на думата си, без значение колко мъчително беше и за двамата, и тя реши, че навярно така е по-добре.
Всъщност най-много й се искаше да смъкне дрехите му, да се мушне в леглото с него и никога, никога да не стават. Но той я целуна пред вратата на стаята й и по изражението на очите му тя разбра, че няма вяра на себе си какво ще се случи, ако прекрачи прага.
Не и сега. Не и въпреки че целият свят можеше да се промени.
Клеър заспа малко преди зазоряване и проспа изгрева и обяда. Щеше да спи още, ако не я бе събудил оглушителният рев на мотора на косачката на съседа, решил да подравни за последен път моравата си през този сезон. Приличаше на грохота на реактивен двигател и колкото и възглавници да трупаше върху главата си, нищо не помагаше.
Къщата бе необичайно притихнала. Клеър облече халата си и се затътри надолу по коридора към банята. Пътьом почука на вратата на стаята на Ева, но никой не отговори. Никой не откликна и от стаите на Шейн или Майкъл. Тя постави рекорд по най-бързо вземане на душ и слезе долу само за да завари… нищо. Нито Майкъл, нито Шейн, нито Ева. Нито бележка. В кафеварката имаше кафе, но отдавна превърнало се в студена мътилка.
Клеър седна до кухненската маса и прерови списъка с телефонните номера в телефона си. Никакъв отговор от мобилния на Ева, а на този на Майкъл се включи гласовата поща, както и на Шейн.
— Здравей — рече тя, когато записания му глас й предложи да остави съобщение. — Аз… само се надявах да те видя. Нали се сещаш, тази сутрин. Но… виж, може ли да ми се обадиш, ако обичаш? Искам да поговоря с теб. Моля те.
Почувства се толкова самотна, че по страните й се затъркаляха сълзи. Празненството. Беше днес.
Всичко се променяше.
Почукването на задната врата я накара да подскочи и тя се взира дълго през прозореца, преди да открехне леко вратата. Не махна веригата.
— Какво искаш, Ричард?
Полицейската кола на Ричард Морел беше паркирана на алеята. Не бе пуснал светлините, нито сирената, затова предположи, че не става дума за нещо спешно.
Но го познаваше достатъчно добре, за да знае, че той не прави светски визити, поне не в Стъклената къща.
Не и в униформа.
— Добър въпрос — заключи полицаят. — Предполагам, че искам добро и хубаво момиче, което може да готви, харесва екшъни и изглежда страхотно в къси панталонки. Но ще се задоволя и с това да свалиш веригата от вратата и да ме пуснеш вътре.