— Откъде да съм сигурна, че това наистина си ти?
— Какво?
— Исандре. Тя… няма значение, да кажем, че искам да се уверя, че наистина си ти.
— Тази седмица се наложи да те освобождавам от белезниците, с които бе закопчана за една от кабинките в дамската тоалетна в университета. Това достатъчно уверение ли е?
Тя свали веригата и отстъпи назад, докато той влизаше. Изглеждаше уморен — не толкова уморен, колкото тя се чувстваше, но сетне реши, че едва ли бе възможно друго човешко същество да изпитва същото.
— Какво искаш?
— Ще ходя на онзи бал довечера — рече той. — Предположих, че и ти ще ходиш. Реших, че сигурно ще се нуждаеш от някой, който да те закара.
— Аз… няма да ходя.
— Няма ли? — Ричард изглеждаше озадачен. — Странно, бих се заклел, че ти си първата, с която Амели би пожелала да се похвали на подобно място. Знаеш ли, тя е много горда с теб.
Горда? Защо, за Бога, ще е горда?
— Като с породисто куче? — попита Клеър горчиво. — Най-добрият участник в шоуто?
Ричард вдигна ръка в знак, че се предава.
— Каквото и да е, не е моя работа. Между другото, къде е тайфата ти?
— Защо питаш?
— Това вече е моя работа — да зная къде са размирниците.
— Ние не сме размирници! — Ричард й хвърли многозначителен поглед. Трябваше да признае, че си го заслужаваше. — И сестра ти ще ходи, знаеш, нали?
— Да, зная. От дни се кипри из къщата. Похарчила е цяло състояние за костюма си. Татко ще я убие, ако го изцапа и съсипе. Мисля, че възнамерява да го върне.
Клеър посочи с въпросителен жест към кафеника с току-що свареното кафе, Ричард кимна и се настани до кухненската маса. Тя наля една чаша и я плъзна към него, като го наблюдаваше, докато отпива. Полицаят изглеждаше… различен днес. Всичко се променя. Ричард също изглеждаше по-уязвим. Той винаги е бил стабилният, разумният Морел. Днес обаче сякаш не беше много по-голям от Моника.
— Мисля, че ще се случи нещо — каза Клеър. — А ти?
Ричард кимна бавно. Около очите му имаше бръчки на напрежение, а торбичките под тях бяха големи колкото пазарски чанти.
— Този Бишъп, той не е като другите — заговори полицаят. — Срещнах го. Аз… видях нещо нередно в него. Той не е човек, Клеър. Нито частица човешко не е останала в него. Каквато и човечност да е притежавал, я е изгубил много отдавна.
— Какво ще правиш?
Мъжът сви рамене.
— Какво, по дяволите, мога да направя? Ще пазя семейството си. Ще се грижа за хората в този град. Всъщност ми се иска да съм на хиляди километри далеч оттук. — За няколко секунди остана мълчалив и само отпиваше от кафето си. — Работата е там, че ми се струва, че ще бъдем призовани да му обещаем някаква вярност, а не смятам, че мога да го направя. Не мисля, че искам да го направя.
Клеър преглътна.
— Имаш ли избор?
— Вероятно не. Но ще сторя всичко, което е по силите ми, за да защитя хората. Това е всичко, което умея да върша. — Погледът му се плъзна покрай нея, сякаш не се осмеляваше да я погледне в очите. — Останалите от приятелите ти ще отидат, нали?
Тя кимна.
— Знаеш ли, че и родителите ти ще ходят?
Клеър ахна слисано, закри устата си с ръка и поклати глава.
— Не — промълви. — Не, те няма да ходят. Не е възможно да отидат.
— Видях списъка с гостите — осведоми я Ричард. — Съжалявам. Предположих, че ти си на следващата страница и не мога да повярвам, че не си поканена.
Макар че е по-добре, ако си останеш у дома. Това… мисля, че ще бъде опасно.
Пресуши останалото кафе в чашата си и я побутна към нея.
— Ще пазя приятелите и родителите ти — обеща той. — Доколкото мога. Знаеш го, нали?
— Ти си добър — промълви Клеър. Изненада се, че го каза на глас, но наистина го мислеше. — Наистина си добър.
Ричард й се усмихна и макар че благодарение на Майкъл и Шейн донякъде бе придобила имунитет към готините момчета, които й се усмихваха, една част от нея вътрешно потръпна от чара му.
— Назначавам те за свой пиар — обяви Ричард. — Заключи се и остани вътре, става ли?
Тя го изпрати до вратата и послушно пусна всички резета и ключалки, тъй като той стоеше отвън и чакаше да чуе как се затварят и прищракват. Полицаят й махна, качи се в колата и потегли бавно по алеята, а сетне и надолу по улицата.
Която, осъзна Клеър, бе странно пуста. Обикновено следобедите в Морганвил бяха доста оживени, но ето че времето си беше тъкмо като за разходка, а тя не видя никой отвън. Нямаше нито пешеходци, нито минаваха коли, никой не работеше в градината си. Дори съседът бе спрял косачката и се бе заключил в дома си.