Като че ли всички… знаеха.
Клеър включи лаптопа и провери пощата си, което в повечето случаи означаваше да проверява спама си. Днес сексуалните призиви на тъжни руски момичета и нигерийските бизнесмени, предлагащи милиони долари, освободени от данъци, не я забавляваха толкова много. Нито сърфирането напосоки или бутончето „чувствам се късметлия“. Имаше за убиване цели часове, а цялото й тяло бе изтръпнало от напрежение.
Можеш да посетиш Миърнин. Той също няма да ходи никъде.
О, това бе доста изкушаващо. Миърнин означаваше работа. А нищо не разсейваше по-добре от работата.
Ричард ми каза да се заключа вътре. Да, но не бе уточнил къде, нали? Лабораторията на Миърнин бе съвсем безопасно място. Както и затворът, където държаха Миърнин. И поне щеше да има компания.
— Не — каза си Клеър. — Не мога да го направя. Твърде опасно е.
Само че отвън все още беше ден. Така че не беше кой знае колко опасно.
Разумната част от нея вдигна ядосано ръце. Все едно. Върви, остави се да те убият. Изобщо не ми пука.
Клеър грабна няколко неща и ги набута в раницата — учебници, разбира се, но и два романа, които смяташе да занесе на Миърнин, тъй като той винаги се интересуваше от нови неща за четене.
И нож за рязане на хляб. Някак си й се стори наложително да го вземе. Пъхна го в учебника по история, все едно беше най-опасният разделител за книги в света.
Огледа за последен път къщата и тръгна.
Надявам се да се върна, помисли си девойката, докато заключваше портата на оградата. Надявам се всички да се върнем.
Имаше чувството, че и къщата се надява на същото.
Пътят до лабораторията на Миърнин беше дълъг, но не я застрашаваше никаква опасност, освен да умре от въображаеми страхове. Видя една или две коли, но те бяха пълни с изплашени, разтревожени хора, бързащи да се приберат на някое безопасно място. Навън нямаше никой друг. Никой друг не се разхождаше.
Клеър следваше криволичещите улички на Морганвил, докато се озова сред по-стар, запуснат квартал. В края на улицата се издигаше точно копие на Стъклената къща — къщата на Дей, където все още живееше една мила старица — Катрин Дей. Днес старият люлеещ се стол на верандата беше празен и се полюшваше леко на вятъра. Клеър се бе надявала, че възрастната госпожа Дей или малко троснатата й внучка ще се мотаят навън; те я бяха поканили да пийне с тях лимонада на верандата и се бяха опитали да я убедят да се откаже от работата си. Но ако изобщо си бяха вкъщи, явно се бяха заключили вътре, със спуснати пердета.
Както всички останали обитатели на града.
Клеър зави надолу по тъмната алея. От двете й страни се издигаха високи огради, а към края си алеята ставаше все по-тясна. Първият път бе попаднала случайно тук, но оттогава идваше съвсем съзнателно. Ала мястото продължаваше да й се струва ужасяващо и да я побиват тръпки дори на дневна светлина.
Старата госпожа Дей знаеше за Миърнин. Тя го бе нарекла „смъртоносен паяк“.
Клеър се бе убедила от личен опит, че тя е права за много неща и това бе едно от тях. Независимо колко чувствителен, мил и нежен бе Миърнин, когато се променяше ставаше напълно различен.
Клеър стигна до края на алеята, където имаше паянтова барака, голяма колкото стая. На вратата висеше съвсем нов, блестящ катинар. Тя пъхна ръка в джоба си и измъкна ключовете.
Вътре в бараката нямаше нищо, освен квадратен под и стълби, които се спускаха надолу. През мръсните прозорци се процеждаше слаба светлина. Клеър грабна едно фенерче от ъгъла — винаги държеше достатъчно запаси там — включи го и заслиза по стълбите към лабораторията на Миърнин.
Почти очакваше да завари Амели или Оливър, или някой друг, но всичко си беше така, както го бе оставила. Пусто и тихо, мъждукаха само две електрически лампи. Клеър бутна настрани шкафа с книги, който стоеше до стената отдясно — беше изработен така, че да се движи лесно — и зад него се разкри врата. Тя също беше заключена и Клеър извади ключовете от чекмеджето под рафтовете с тефтери, учебници и листове.
Докато отключваше вратата, можеше да се закълне, че чува шумолене откъм сенките. Клеър се извърна и почувства глупавия импулс да попита кой е там; възпря я единствено чистият срам и решителността да не бъде толкова глупава, колкото момичетата във филмите на ужасите. Тук нямаше никого. Нито дори Оливър.
Вместо това измъкна ключа от ключалката на вратата, пое дълбоко дъх и се концентрира.