Физическите свойства на специалните портали на Миърнин все още й убягваха, макар че започваше да разбира, че той бе направил огромно откритие в областта на квантовата механика… Разбира се, той не го възприемаше като научно постижение; за него това бе магия или най-малкото алхимия. Не е нужно да знаеш как работи нещо, за да го използваш, напомни си Клеър. Това я дразнеше, но започваше да свиква с факта, че ще е по-трудно да проумее някои неща, а всичко, свързано с Миърнин, определено попадаше в тази категория.
Тя отвори вратата, която водеше към затвора в другия край на града. Погледна картата и прецени разстоянието между тайната лаборатория на Миърнин и изоставения комплекс. Беше невъзможно помежду им да съществува врата, освен ако изцяло не се променят законите на физиката, но ето че имаше.
Клеър прекрачи прага и затвори вратата. От тази страна също имаше резе и тя го спусна, просто в случай че въображението й не я бе подвело и в лабораторията имаше някой, който я наблюдаваше. Щеше да му е доста трудно да мине през вратата, а имайки предвид естеството на порталите на Миърнин, едва ли щеше да се озове тук, ако въобще се озовеше някъде.
— Здравейте — казваше Клеър към килиите, докато минаваше покрай тях; не мислеше, че някой от вампирите наистина я разбира, но тя винаги се стараеше да бъде любезна. Те не бяха виновни за състоянието, в което се намираха — каквото и да е то. Определено бе лудост. Някои бяха по-малко луди от останалите и точно те я караха да се чувства тъжна — тези, които изглежда разбираха къде са и защо.
Като Миърнин.
Клеър спря пред хладилника и взе пластмасовите шишета с кръв, които хвърляше от безопасно разстояние във всяка от килиите. Запази две за Миърнин, чиято килия се намираше в края на коридора.
Той седеше на леглото, с очила, кацнали на върха на носа му. Четеше овехтяло томче на Волтер.
— Клеър — поздрави я и отбеляза със синя копринена лента мястото, до което бе стигнал. Вдигна глава. Изглеждаше млад и хубав и (поне днес) не съвсем луд. — Случи ми се най-странното нещо.
Тя придърпа стола си и седна.
— И какво е то?
— Мисля, че се подобрявам.
— Аз пък не мисля — поклати глава момичето. — Иска ми се да е така, но…
Той промуши през решетките на клетката пластмасово контейнерче.
— Ето.
Клеър застина, докато оглеждаше подозрително контейнерчето.
— Хм… какво е това?
— Мозъчна тъкан.
— Какво?
Миърнин нагласи очилата си и я погледна над рамката.
— Вече ти казах, мозъчна тъкан.
— И на кого е тази мозъчна тъкан?
Вампирът огледа килията с вдигнати вежди.
— Както знаеш, нямам пряк достъп до други доброволци.
Осени я ужасяваща мисъл. Дори не можеше да се насили да я изрече на глас.
Миърнин й се усмихна злорадо.
— Ние тестваме серума, нали? А доколкото зная, аз съм единственият обект за експеримента.
— Това е мозъчна тъкан. Как можеш… — Клеър затвори рязко уста. — Няма значение. Не мисля, че искам да зная.
— Честно, смятам, че това е най-доброто. Моля те, вземи пробата. — Оголи за миг зъбите си в доста смущаваща усмивка. — Давам ти късче от съзнанието си.
— Толкова ми се искаше да не го бе казвал. — Тя потръпна, но се приближи до решетките и взе контейнерчето. Да, съдържанието му изглеждаше… сиво. И от биологичен произход. Провери капачката, за да се увери, че е здраво завинтена и пъхна контейнерчето в раницата си. — Какво те кара да смяташ, че се подобряваш?
Миърнин взе половин дузина дебели тома и ги задържа върху дланта на ръката си.
— Прочетох тези за ден и половина — каза. — Всяка дума. Мога да отговоря на всеки въпрос, който пожелаеш относно съдържанието им.
— Тестът не е добър. Ти вече си чел тези книги.
Той изглеждаше изненадан.
— Да, вярно е. Много добре. Как предлагаш да ме тестваш?
— Прочети нещо от тук — отвърна тя и му подаде романа, който бе извадила от раницата си. Той погледна името на автора и заглавието, отвори го на първа страница и се зачете. Тя наблюдаваше как погледът му бяга по редовете — много по-бързо, отколкото повечето хора биха прочели една страница. Беше съсредоточен и изглеждаше искрено заинтригуван.
— Стоп — изрече тя след пет минути. Миърнин послушно затвори книгата и й я подаде. — Разкажи ми прочетеното.
— Много умно от твоя страна да избереш книга за вампири — поде Миърнин. — Макар да смятам, че навикът им да избягват огледала е малко абсурден. Главните герои изглеждат интересни. Мисля, че бих искал да я довърша. — След това започна да цитира, най-подробно, описанието и историята на героите, представени на първите петдесет страници… и завързването на интригата, която бе в основата на сюжета. Клеър примигна и провери.