Всичко беше съвсем точно.
— Видя ли? — Миърнин свали очилата си и ги пъхна в джоба на тъмнолилавата сатенена жилетка, която носеше върху бяла риза. — По-добре съм, Клеър. Истина е.
— Е, ще трябва да почакаме и да видим…
— Не, не мисля така. — Той се изправи, гъвкав и силен, и пристъпи към решетките.
Хвана ги и ги стисна, а катинарът — катинарът, който се предполагаше, че трябва да издържи на натиска и на най-силните, най-лудите вампири — се счупи със силен звук. Той плъзна настрани решетката по жлеба й, застана в отвора и й се усмихна.
— Тези за мен ли са? — Кимна към шишетата с кръв, оставени отгоре на раницата й. Тя осъзна, че стиска книгата толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Едва смееше да диша. Надявам се, че не е изрязал точно онази част от мозъка си, която го възпира да ме нападне…
— Да — успя да промълви. Имаше намерение да му хвърли шишетата с кръв, но някак си не й се струваше правилно. Взе първото и му го подаде.
Миърнин се приближи бавно към нея — преднамерено бавно, за да й даде време да свикне с това, че е извън килията — и взе пластмасовото шише, почти без да я докосне. Дори се извърна, когато заби зъби в него. Въпреки че смучещите звуци я притесняваха и й призля, когато той се обърна, върху него нямаше и капка кръв, както и в шишето.
Клеър му подаде второто. Той поклати глава.
— Няма нужда да се тъпча. Засега едно ми е напълно достатъчно. — Което също беше странно, защото обикновено Миърнин имаше — как да се изрази, без да й се доповръща? — доста добър апетит.
— Ще го прибера в хладилника — каза тя, но преди да успее да помръдне Миърнин грабна шишето от ръката й. Този път дори не го видя кога се бе раздвижил.
— Аз ще го направя. — Клеър потрепери, с наострени уши и зорък поглед, но той вече бе потънал в сенките. Тя чу звука от отварянето и затварянето на масивната врата на хладилника и изведнъж той се върна, изплувайки бавно от мрака. Бе скръстил ръце на гърдите си. Облегна се на стената срещу нея.
— Е? — попита той. — Приличам ли ти на луд?
Девойката поклати глава.
— Нямаше да ми кажеш дори и да приличах, нали, Клеър?
— Навярно не. Може да се ядосаш.
— Бих могъл да се ядосам, ако излъжеш — възрази Миърнин. — Но няма да го направя. В момента не изпитвам ни най-малък гняв. Нито глад, нито безпокойство, а през последните няколко години тези усещания бяха постоянните ми спътници. Клеър, мисля, че лекарствата, които ми даде, ми действат положително.
Знаеш ли какво означава това? — Той се стрелна през празното пространство и когато тя отново успя да фокусира поглед върху него, Миърнин бе коленичил до стола й, а бледата му ръка почиваше нежно върху коляното й. — Това означава, че всички вампири могат да бъдат спасени. Всички до един.
— Ами хората? — попита Клеър. — Ако вампирите оздравеят, какво ще стане с хората?
Лицето на Миърнин доби застинало и безизразно изражение.
— Съдбата на човешките същества не е в обсега на моята отговорност — рече той. — Амели работи толкова усърдно, за да направи Морганвил място на равновесието, място, където нашите две раси могат да живеят в сравнителна хармония. Съмнявам се, че тя би променила това заради резултатите от настоящия експеримент.
Той можеше да се съмнява колкото си ще, но Клеър познаваше по-добре Амели. Тя щеше да направи първо това, което е най-добре за своите, хората бяха на втори план. Всъщност Клеър не беше съвсем сигурна, но подозираше, че Морганвил е бил експеримент — експеримент, който ще бъде прекратен след постигането на желаните резултати.
Ако това бяха желаните резултати, какво щеше да стане с лабораторните мишки?
Тъмните очи на Миърнин запламтяха с искрена убеденост.
— Аз не съм чудовище, Клеър. Не бих позволил да бъдеш наранена. Ти свърши страхотна работа и за теб ще се погрижат, както подобава.
— А какво ще стане с останалите хора? — попита тя.
— Кои хора? А, приятелите ти, семейството ти. Да, разбира се, тях също ще ги пазят добре, каквото и да се случи.
— Не, Миърнин, аз имах предвид всички останали! Момчето, което прави сандвичи в „Бъргър Дог“! Госпожата, която държи магазина за дрехи втора употреба. Всички!
Той примигна сепнато. Избухването й го бе сварило неподготвен.
— Не можем да се погрижим за всички, Клеър. Това не е в нашата природа. Можем да се погрижим единствено за тези, които познаваме или с които сме свързани. Оценявам алтруизма ти, но…