— Не ми говори за нашата природа! Ние не сме еднакви!
— Не сме ли? — Вампирът я потупа нежно по коляното. — Аз съм учен. Ти също. Аз имам приятели, хора, за които ме е грижа и които обичам. Както и ти. С какво сме различни?
— Аз не изсмуквам обяда си от пластмасово шише!
Миърнин се засмя. Острите кучешки зъби не се видяха.
— О, Клеър, нима смяташ, че да ядеш убити и осакатени животни е по-малко отвратително? И двете ни раси се хранят. И вие, и ние, се наслаждаваме на компанията на други. И вие, и ние…
— Аз не издълбавам мозъчна тъкан от черепа си! О, и аз не убивам! — прекъсна го тя. — Ти го правиш. И всъщност нямаш нищо против.
Той се отдръпна малко, приковал поглед в лицето й. Пламъкът на искреността помръкна, заменен с по-сурово изражение.
— Мисля, че ще откриеш, че имам против — промълви той. — В противен случай не бих допуснал да слушам подобни неща от…
— От една слугиня? Защото това съм аз, нали? Или още по-лошо — робиня? Собственост?
— Разстроена си.
— Да! Разбира се, че съм… разбира се, че съм разстроена. — Мислеше, че ще успее да се овладее, ала не можеше; нещастието изригна от нея като пара под налягане. — Седя си аз тук и обсъждам бъдещето на човешката раса, а моите приятели отиват на онова празненство и аз не мога да ги защитя…
— Тихо, дете — възпря я той. — Празненството. То е тази вечер, нали?
— Аз дори не зная какво представлява.
— Официалното признаване на Бишъп от Амели. Всички вампири в Морганвил, които са физически и умствено здрави, ще присъстват, за да се закълнат във вярност и подчинение и всеки един от тях ще донесе подарък.
Тя подсмръкна, изправи се на стола и избърса лицето си.
— Какъв подарък?
Тъмните му очи останаха приковани в нейните.
— Символичен кръвен подарък — отвърна той. — По-конкретно — човек. Ти си права да се тревожиш за приятелите и семейството си. Той има правото да избере всеки човек, който му бъде предложен. Предполага се, че жестът е церемониален — това е наша много древна традиция — но не е задължително.
И Клеър разбра. Разбра защо Амели й бе забранила да отива; разбра защо Майкъл нарочно бе поканил Моника Морел вместо Ева.
Това беше партия шах и хората бяха пионките. Вампирите играеха с тези, които можеха да си позволят да загубят.
— Ти… — Гласът й затрепери. Прокашля се и опита отново. — Ти каза, че той може да избере всеки един от човешките същества.
Погледът на Миърнин не трепна.
— Или всички тях — уточни той. — Ако пожелае.
— Ти знаеш, че той ще го направи. Ще убие някого.
— Най-вероятно да.
— Трябва да спрем това! — избухна Клеър. — Миърнин… защо тя би направила това?
— Амели не е смела жена. Ако обстоятелствата са срещу нея, тя ще се предаде; ако шансовете за успех са почти наравно, тя ще гледа да спечели време и превъзходство. Знае отлично, че сама не може да победи Бишъп; дори и да обедини силите си с Оливър, пак няма шанс. Тя е принудена да играе една дълга игра, Клеър. Играе я през целия си живот. — Очите на Миърнин отново запламтяха, а устните му се разтеглиха в усмивка. — Разбира се, Амели пресмята вероятностите си за успех, без да брои мен. Ако аз съм до нея, тя може да спечели.
— Ти искаш да отидеш на празненството?
Миърнин изпъна жилетката си и изтръска невидими прашинки от ръкавите си.
— Разбира се. Аз ще отида със или без теб. А сега, би ли искала да ме придружиш при тези обстоятелства?
— Аз… Амели каза…
— Да или не, Клеър.
— В такъв случай — да.
— Ще ни трябват костюми — заяви той. — Не се тревожи. Зная точно откъде да се сдобием с тях.
— Изглеждам абсурдно — рече Клеър. Освен това биеше твърде много на очи. — Не можем ли да изберем нещо не толкова крещящо? Да речем черно? Не се ли предполага, че трябва да се промъкнем незабелязано?
— Престани да приказваш — скастри я Миърнин, докато гримираше лицето й. Явно се забавляваше много повече, отколкото предполагаше ситуацията и Клеър за пореден път се усъмни дали лекарството му наистина е лекарство. Както бе казала Амели, имаше много основателна причина той да не присъства на празненството; имаше и основателна причина тя да го изключи от сметките си за война или мир.
Но Клеър познаваше Амели твърде добре. Ако цената на мира бяха няколко човешки живота, дори на хора, скъпи за Клеър, тя щеше да я сметне за приемлива.
Но не и Клеър.
— Ето — промърмори Миърнин. — Сега затвори очи.
Клеър го послуша и усети как меката четка нанася пудра върху лицето й. Когато отвори очи, Миърнин се бе отдръпнал и от огледалото я погледна едно непознато същество.