Миранда също беше там, облечена в антична гръцка роба, със змии вместо коса, придружавана от блед, дребен мъж в костюм на Шерлок Холмс.
— Чарлс — потвърди Миърнин, когато Клеър го попита. — Той винаги е имал слабост към изгубени и объркани души.
— Но тя е само на петнайсет!
— Боя се, че това са модерните стандарти. Докато Чарлс идва от времена, когато дванайсет години са се смятали за съвсем подходяща възраст за задомяване, така че той не приема на сериозно вашите правила за осемнайсет години.
— Той е педофил.
— Вероятно — съгласи се Миърнин. — Но не е на страната на Бишъп.
Сам ги забеляза, намръщи се и бавно си проправи път през тълпата към тях. Миърнин отново направи комичния си дълбок поклон, но Клеър беше благодарна, че този път не пожела тя да изпълни странично колело.
— Самюел — промърмори Миърнин. — Прекрасно е да те видя.
— Ти… — поде Сам, но тутакси се възпря, защото въпросът му навярно щеше да бъде: "Ти луд ли си?" А отговорът бе очевиден. — Амели не ти ли каза да стоиш настрана? Клеър…
— Той така или иначе щеше да дойде — заобяснява момичето. — Строши катинара и аз си казах, че съм длъжна да го придружа. — Което беше вярно, макар и страхливо обяснение за това как се бяха озовали тук. Но Миърнин я стрелна многозначително с поглед, който можеше да се тълкува като: „Признай си.“ — Аз навярно и без това щях да дойда — додаде забързано Клеър. — Не мога да позволя приятелите и семейството ми да бъдат тук без мен. Просто не мога.
Сам имаше мрачно изражение, но кимна все едно разбираше.
— Чудесно, дойде тук и видя. Време е да си вървиш, преди да са обявили присъствието ви. Миърнин…
Миърнин поклати глава.
— Не, Самюел. Не мога да го направя. Тя има нужда от мен.
— Тя има нужда да стоиш настрана от всичко това! — Сам пристъпи напред, нахлувайки в личното пространство на Миърнин, чиито очи добиха мътен, пурпурен оттенък. Както и тези на Сам. — Върви си у дома — процеди Сам. — Веднага.
— Принуди ме — отвърна му Миърнин с мек като коприна шепот. Клеър никога не го бе виждала толкова смъртоносно заплашителен и гледката я ужаси.
Тя го смушка. Внимателно.
— Миърнин. Какво стана със съвета ти да изчакаме удобния момент? Сам не е наш враг.
— Сам ще защитава нашия враг.
— Аз защитавам Амели. Знаеш, че бих умрял, за да я защитя.
Последното малко отрезви Миърнин, поне до степен, че пое дъх и отстъпи назад. Белите финтифлюшки на костюма му на Пиеро го правеха да изглежда като най-страшния клоун, който Клеър някога бе виждала, особено когато се усмихваше.
— Да — рече Миърнин. — Зная, че би го направил, Сам. Един ден това ще те унищожи. Трябва да знаеш кога да се откажеш. Това е изкуство, което най-старите от нас са били принудени да усвояват, отново и отново.
Сам ги изгледа обезсърчено, обърна се и се отдалечи.
Тълпата все повече се сгъстяваше и изпълваше кръглата зала. Клеър чу някъде в далечината да бие стенен часовник, отброяващ часа. Ударите сякаш отекваха цяла вечност с мелодичен и дълбок звън и когато и последният заглъхна, в залата се възцари тишина, с изключение на мекото шумолене на платовете, докато гостите се бутаха, за да заемат по-добра позиция.
Високите двойни врати с пищна позлата от дясната страна на Клеър се разтвориха и оттам се разнесе сладкото ухание на рози. Тя познаваше този аромат и онази стая. Тогава едно вампирско тяло бе изложено за поклонение там, а двете с Ева бяха измъчвани.
Не беше любимото й място, нито любимият й спомен.
— Лейди Мюриъл и нейният придружител Пол Грейс — оповести плътен, отекващ глас близо до вратата. Звукът му достигна до всички ъгли на залата. Клеър източи врат и видя ниска закръглена вампирка, облечена като египетска благородничка, съпровождана до вратата от висок мъж във викториански одежди. Мъжът, който оповестяваше имената, се бе изправил до едната страна на вратата и държеше в двете си ръце книга с позлатени корици, но не гледаше в нея.
Церемониалмайсторът на неживите.
— Джон от Лийдс — прошепна Миърнин на Клеър. — Отличен избор. Доколкото си спомням, беше глашатай на крал Хенри. Безупречни маниери.
Следващото име вече бе изречено и още една двойка се придвижи напред. От мястото си Клеър не можеше да вижда отвъд вратата, но зърна отблясъка от запалени свещи.
— Това ще продължи цяла вечност — промърмори тя.
— Очакването е част от радостта на живота — осветли я Миърнин и й подаде чаша с нещо искрящо. — Пий.
— Не бива.
Той повдигна вежди. Тя доближи устни до шампанското и го вкуси — не беше сладко, нито горчиво, а точно както трябва. Като бутилирана светлина.