— Случва се — прошепна Миранда. — Цялата кръв. Целият страх. Това наистина се случва.
— Шшт — смъмри я Чарлс, който седеше до нея от другата й страна и кимна към чинията й. — Яж. Телешкото ще възвърне силите ти.
Миранда, като Клеър, забоде вилицата си в телешкото печено в чинията си. Клеър опита една хапка. Беше вкусно — крехко и сочно, с точната температура — ала тя нямаше апетит. Миърнин се нахвърли върху порцията си с плашещо настървение. Тя се зачуди от колко отдавна не бе ял истинска храна или е пожелавал такава. Мисълта повлече след себе си серия от хаотични въпроси — дали сред гостите имаше вегетарианци? Дали вампирите страдат от хранителни алергии? Докато отхапваше разсеяно от хляба, Клеър видя, че Амели е насочила втренчения си поглед към тях. От това разстояние не бе възможно да види изражението й, но Клеър бе сигурна, че не беше доволно.
— Мисля, че Амели смята да нареди да ни изхвърлят — сподели тя с Миърнин. Той сдъвка последната хапка от печеното.
— Няма да го направи — увери я той с абсолютна убеденост. — Няма ли да ядеш това?
Клеър се отказа и му подаде чинията си. Миърнин започна да реже месото.
— Амели не може да си позволи да направи сцена — продължи Миърнин. — А без съмнение присъствието ми тук ще достави истинско забавление на Бишъп.
Той отново изглеждаше странен, почти щастлив. Клеър го изгледа подозрително.
— Добре ли си?
— Никога не съм бил по-добре — отсече вампирът. — А, десертът!
Прислужниците — за Клеър те бяха само набързо мяркащи се сенки, така че навярно бяха вампири — сервираха пред всеки малки фини чаши за мартини, пълни с горски плодове, залети със сметана. Горските плодове и сметаната бяха нещо, на което дори Клеър не би могла да устои. Тя изяде цялата порция, като от време на време стрелваше с поглед Шейн, за да провери дали се храни. Изглежда не, тъй като изобщо не помръдваше.
Когато след вечерята поднесоха напитки — кръв за вампирите, шампанско и кафе за онези, които не понасяха хемоглобина в чист вид — безпокойството на Клеър достигна нов рекорд. В стаята се надигна мърморене и тя усети нарастващата възбуда.
— Миърнин? Какво става?
Ръката на Миранда сграбчи отново нейната и я стисна толкова силно, че Клеър едва не извика.
— Идва — заговори Миранда. — Почти свършва.
Преди Клеър да успее да я попита какво има предвид, Миърнин докосна рамото й и каза:
— Церемонията започва.
Джон от Лийдс се бе появил иззад кулисите на сцената и бе застанал до подиума от тъмно дърво. Клеър забеляза, че е облечен в старинна къса дреха на средновековен вестител, също както ги описваха в книгите и рисуваха върху картините. Почти очакваше да надуе дълъг, тънък тромпет.
Вместо това той отвори книгата, която държеше пред залата, докато обявяваше имената на гостите.
— Виждам — поде с дълбок и гладък като кадифе глас, — че днес при нас е дошъл този, който е достоен за нашата вярност и всички ние като един го приветстваме в дома си.
Бишъп се изправи. В дъното на сцената се повдигна завеса, зад която се разкри огромен трон от тъмно дърво, украсен с пищна дърворезба.
Бишъп изкачи стъпалата до него и седна.
Майката на Клеър остана, където си беше, край дългата маса.
— Какво става? — попита Клеър. Миърнин й изшътка да мълчи.
— След като изрека името ви, излезте напред с вашия дар — обяви Джон. — Мария Тереза.
Висока испанка, облечена в бляскав матадорски костюм се надигна от стола си, улови за ръката мъжа, когото бе довела на празненството и го заведе до подиума. Поклони се на Амели, сетне се извърна към Бишъп, седнал на трона. Отново се поклони.
— Отдавам ти моята вярност — изрече тя. — И моя дар.
Отмести поглед към мъжа, застанал до нея. Той изглеждаше… слисан. Замръзнал.
Бишъп погледна към него и се усмихна.
— Принцесо — наклони леко глава. — Благодаря за твоя дар.
Той щракна с пръсти към тях и ей така, като с магическа пръчка, всичко свърши.
— Василий Иванович — извика Джон от Лийдс и парадът продължи.
Никой не бе убит. Беше както каза Миърнин… символичен жест.
Клеър издиша шумно. Дори не бе осъзнала, че е затаила дъх, но целият й гръден кош я болеше от напрежението.
— Той би могъл да ги убие. Нали? Ако поиска?
— Да — кимна Миърнин. — Но не го прави. — Изглеждаше сериозен и умислен под клоунския грим. — Чудя се какво го спира.