Родителите й хукнаха към вратата и излязоха от залата. Останалите също тичаха, най-вече онези, които бяха предпочели още от самото начало да не се опълчват срещу Бишъп. Клеър видя Мария Тереза Испанска да се измъква през страничната врата, влачейки за ръка своя придружител, който изглеждаше ужасен и се опитваше да се изскубне.
Откъм мрака се чу писък.
Амели примигна, пое дъх и прошепна нещо на Сам. Той вдигна глава към Клеър. Лицето му беше твърдо и бяло като полиран мрамор.
— Край на играта — пророни той. — Бишъп контраатакува.
Клеър се огледа и видя, че някои от онези, които досега бяха стояли безучастни, сега се нахвърляха срещу човешките си придружители или срещу другите вампири. Бишъп бе довел със себе си „скрити агенти“ и беше само въпрос на време, преди да си проправят път до сцената. Щеше да бъде бой без правила.
Майкъл се присъедини към тях. Дрехите му висяха на парцали, а върху бузата му се виждаше дълбока рана, но нямаше кръв.
— Изведи ги оттук! — изкрещя му Оливър. — Сега!
Оливър се хвърли към Бишъп, притисна по-стария вампир към облегалката на трона и бръкна под костюма си на плашило. Извади дълъг кинжал с тънко острие и прониза с него гърдите на Бишъп, приковавайки го към дървото.
Това много повече ядоса Бишъп, отколкото да го нарани. Той се освободи, изтръгна кинжала, сетне удари с опакото на ръката си Оливър толкова силно, че другият вампир излетя от сцената и се стовари някъде в мрака на балната зала.
— Сам! — извика Майкъл. Сам вдигна Амели на ръце и скочи от сцената. Повечето от останалите го последваха. Майкъл сграбчи Ева и Шейн, а Клеър се обърна да тръгне след тях.
Исандре я спря.
— Не бързай толкова. — Гласът й вече не беше мъркащ; беше ръмжене, ниско и злобно. — Теб искам.
Клеър се озърна за оръжие. Спря се на една вилица, паднала от масата и я заби в ръката на Исандре. Вампирката изскимтя, изскубна вилицата, сключи ръка около гърлото на Клеър и я наведе назад над масата. Клеър не можеше да диша. Мяташе се и се извиваше под желязната хватка на Исандре, опитвайки се да се измъкне, но напразно.
Тя умираше.
Оливър се стовари върху Исандре с летящ скок. Хвърли я върху Бишъп и двамата полетяха към пода. Преди да се строполят, Оливър сграбчи Клеър за китката и я повлече към стъпалата, но тя не се движеше достатъчно бързо за него. Той я грабна в прегръдките си и светът около тях се размаза.
Вампирска скорост.
Писъците се превърнаха в далечен шум, Клеър чу трясък и вой на сирени, а сетне — нищо.
Странно бе да се чувства в безопасност в обятията на Оливър.
Когато Клеър се събуди, главата й беше в скута на Шейн, а той галеше косата й. Чу приглушено мърморене на гласове.
— Какво… — Гърлото я болеше. Болеше я много. И гласът й звучеше странно.
— Хей — усмихна й се Шейн. Не изглеждаше наред, тази усмивка. — Не говори. Ние сме у дома, залостили сме се отвсякъде. Всичко е наред.
Тя се съмняваше в това. Продължаваше да чува отвън воя на сирените на колите, профучаващи по улицата. Гласове в къщата, доста гласове. Опита се да седне, но Шейн я натисна обратно.
— Сам е горе с Амели, в стаята за отдих. — Така Шейн наричаше тайното леговище на Амели. — Градът е блокиран. За Бишъп изглежда работят доста хора. Има много изненади. Явно е бил доста зает да набира съмишленици.
"Кой е тук?", попита беззвучно момичето.
— Ами, за тази вечер имаме гости — отвърна той. — Не можаха да се приберат по домовете си, затова намериха убежище тук. Баща ти и майка ти също са в къщата…
И те наистина се появиха, като избутаха Шейн от нея. Майка й плачеше, докато милваше лицето на Клеър. Баща й се държеше по-стоически, но лицето му бе зачервено, а челюстите здраво стиснати.
— Как си, хлапе? — попита той.
— Добре — прошепна тя и посочи към тях.
— Ние сме добре, скъпа — увери я майка й и я целуна по челото. Все още бе облечена в дългата бяла рокля, но ангелските криле изглеждаха измачкани и изкривени. — Когато Оливър те доведе, си помислих… помислих си, че е твърде късно. Помислих…
Помислили са, че е мъртва. Клеър се почувства виновна, макар че всъщност припадъкът не беше по нейно желание.
— Добре съм — успя да отрони. Опита се да преглътне и откри, че това не е просто лоша идея; беше ужасна идея. Закашля се. От това я заболя още повече.
Пълна трагедия.
— Оливър? — прошепна девойката. Баща й кимна към някакво място зад дивана, където я бяха сложили да легне.
— На телефона е — обясни той. — Той е от тези, които поемат нещата в свои ръце, нали?