Амели примигна и извърна глава към Клеър. Приличаше на мъртва, само че се движеше; очите й все още бяха изцъклени, зениците се бяха разширили, а кожата й бе със зловещ синкавобял оттенък.
— Момичето — прошепна тя. — Трябва да си върви. Гладна съм.
Сам кимна и погледна над рамото си към Клеър.
— Върви и донеси малко кръв — нареди й. — Трябва да има в хладилника.
В този миг Клеър осъзна шокирано, че нямаше. Всички запаси на кръв бяха изчерпани.
— Мамка му! — изруга Шейн, докато двамата се взираха в отворения хладилник. Върху рафтовете имаше остатъци от чили, малко спагети, хамбургер с телешко кюфте. Достатъчно за тях за два дни. Но далеч недостатъчно за къща, пълна с народ, дори и само за хората.
— И ти ли си мислиш същото, каквото и аз?
— Мисля си, че в къщата има около петнайсет вампири и нито капка кръв — отвърна Клеър. — Това ли е?
— Не, мислех си, че е свършил чипсът. Разбира се, че и аз мисля за това. — Шейн размести отново няколкото шишета с различни сосове — трето поредно безрезултатно търсене за някоя изплъзнала се от погледа му бутилка с кръв. — Казах ли мамка му?
— Повече от веднъж. Не трябва ли да се върнеш отвън?
— Размених си дежурството с един вампир. По-добре да се разхождат навън в мрака, отколкото около нас, нали? Освен това, колкото по-малко от тях са тук в момента…
— Толкова по-добре — довърши тя. — Съгласна съм. Но Сам каза, че Амели трябва да се храни, а това означава кръв. А и не е единствената. Какво ще кажеш за Центъра за даряване?
— Те не извършват доставки — поклати глава Шейн, сетне щракна с пръсти. — Чакай. Чакай малко. Да, правят.
— Какво?
Той се извъртя и взе телефона от поставката на стената, после го остави обратно. — Няма сигнал.
Клеър извади мобилния си телефон.
— Аз имам сигнал. — Подаде му го и наблюдаваше, докато набира номера. — На кого се обаждаш?
— На пица „Хът“.
— Тъпчо.
Той вдигна пръст, за да я накара да замълчи.
— Здрасти, Ричард. — Не Дик, отбеляза Клеър. Ситуацията изискваше по-официално обръщение. — Слушай, човече, тук, в Стъклената къща, имаме проблем.
Клеър можеше да възпроизведе отговора от другата страна почти дословно. А ти какво си мислиш, че имам аз, след като целият град е откачил?
— Свършили са ни запасите от кръв. Амели е ранена. Можеш да събереш две и две, човече. Малко доставка по домовете от най-добрата реколта на Морганвил ще ни се отрази добре.
Отговорът на Ричард явно не беше окуражаващ.
— Майтапиш се — рече Шейн със съвсем различен тон. Разтревожен. — Не се майтапиш. О, Боже! — Кратка пауза. — Да, човече, загрях. Окей. Погрижи се.
Това, помисли си Клеър, бе най-цивилизованият разговор, който Ричард и Шейн бяха водили. Беше почти приятелски.
Шейн щракна капачето на телефона и й го подаде, а изражението му бе образец на самообладание.
— Какво?
— Центърът за даряване е в пламъци. Какво ще кажеш за кръв на колела?
Точно петнайсет минути по-късно Кръвомобила спря пред къщата — блестящ, черен и зловещ. Ескортираха го полицейски коли, а полицаите, които заеха позиция от двете страни на улицата, носеха противокуршумни жилетки.
Клеър погледна часовника. Наближаваше четири сутринта — оставаха още няколко часа до изгрев-слънце, макар че заради светлината от огньовете трудно можеше да се каже дали е ден, или нощ. Пожарникарите в Морганвил не достигаха. Серийните подпалвачи, наети от Бишъп, явно си вършеха добре работата.
Клеър се чудеше какво прави Бишъп. Всъщност не бе нужно да върши каквото и да е. Морганвил се разпадаше заради саботажа на комуникациите, опожаряването на Центъра за даряване и — както бе дочула от някого — болницата. При все това университетът изглежда не бе пострадал. В студентското градче имаше запаси от кръв, но щеше да бъде трудно да се стигне до там в целия този хаос.
Майкъл излезе, за да посрещне вампира, който шофираше Кръвомобила. Върна се, клатейки глава.
— Нищо не е останало — оповести мрачно. — Той вече бил оставил събраната дажба от деня в Центъра за даряване. Не разполага с никакви запаси. Чул, че и доставките в болницата са били саботирани.
— Освен ако не тръгнем от врата на врата да събираме бутилки и найлонови торбички, не разполагаме с нищо — обади се смръщената вампирка, която баща й придружаваше на празненството. — Казах на Съвета на старейшините, че трябва да разполагаме с повече резервни количества.