— Тя е знаела — промълви момичето. — Тя ти е помогнала. Нали?
Миърнин се изправи и Клеър вдигна кръста помежду им. Вампирът дори не го погледна. Тя го приближи. Може би не беше достатъчно близо?
Миърнин сключи ръце върху нейните и взе кръста. Задържа го върху отворената си длан.
Никакво цвъртене на изгоряла кожа. Изобщо никаква реакция.
— Кръстовете не действат — каза той. — Всички се преструваме, че действат, но не е така.
Ченето й увисна.
— Защо? — Страхотно. Както винаги, последните й думи щяха да бъдат въпроси.
— Очевидно, за да се попречи на хората да се насочат към неща, които наистина ще ни наранят. — Миърнин повдигна вежди, но тъмните очи под тях бяха предпазливи и тъжни. — Клеър, аз не трябваше да оставам. Трябваше да отвлека вниманието, да взема пробата и да си тръгна.
— Проба?
Той посочи към лабораторната маса и това, което правеше. Клеър зърна блясъка на сребърния нож, който той бе взел със себе си на празненството — сега вече чист, без следа от кръв.
Но кръв имаше върху редицата стъкълца, подредени прилежно и обработени.
— Кръвта на Бишъп?
Миърнин кимна.
— Ние никога не сме имали възможност да вземем кръвна проба от някой вампир извън Морганвил. Доколкото знаехме, нямаше вампири извън Морганвил. Погледни.
Клеър не му вярваше. Той отстъпи назад, доста назад, и посочи микроскопа с извинително кимване.
— Имаш ли нещо против, ако държа това? — попита тя и взе ножа.
— Стига да не го насочваш към мен — отвърна той.
Тежестта на оръжието малко успокои паниката и уталожи страха й, но все пак й бяха нужни няколко опита, докато успее да погледне за достатъчно дълго време през окуляра на микроскопа и да се фокусира, вместо да следи всяко негово движение.
Когато го стори, тутакси видя разликата.
Кръвните клетки на Бишъп бяха — за вампир — здрави.
Девойката отстъпи назад и прикова поглед в Миърнин.
— Той не е заразен.
— Става дори по-хубаво — рече Миърнин и кимна към редиците стъкълца. — Провери номер осем.
Тя смени стъкълцето с това в микроскопа и пак погледна.
— Не виждам разлика.
— Точно така — кимна доволно той. — Това е моята кръв, смесена с тази на Бишъп. Сега провери номер седем — само моята кръв.
Беше кошмар. Клеър никога преди не бе виждала нещо по-лошо. Каквото и въздействие да имаше серумът върху Миърнин, едно бе ясно — той го унищожаваше.
Тя отново провери стъкло номер осем.
После номер седем.
— Той е лекарството — промълви момичето.
— Сега разбираш защо бях готов да рискувам всичко и всички, за да се уверя.
След един час състоянието на Миърнин отново се влоши — след повече време, отколкото би му дала Клеър, имайки предвид видяната му кръвна проба. Когато започна да се уморява и да заваля думите, тя отключи вратата на затвора и го заведе обратно в килията му.
— По дяволите — въздъхна, припомняйки си строшения катинар. — Трябва да те преместим.
Това отне известно време, въпреки че тя взе само това, което Миърнин посочваше като крайно необходимо — дрехи, одеяла, килима, книгите му. Когато всичко бе струпано в съседната килия, а старият мръсен нар заменен с чисто легло, Миърнин се бе свил на топка в единия ъгъл на помещението и се люлееше бавно напред–назад.
Тя се приближи колкото се може по-внимателно към него.
— Всичко е готово. Ела. Ще ти донеса нещо за ядене.
Миърнин вдигна глава, но тя не бе сигурна дали я бе разбрал, докато не се изправи с мъка на крака и не й махна с трепереща ръка да се отстрани от пътя му.
Той затвори вратата на килията, провери ключалката и чак тогава се отпусна върху леглото.
— Амели — пророни. — Погрижи се за Амели.
— Ще го направя — обеща Клеър. Подаде му найлоново пликче с кръв, този път не го хвърли. — Съжалявам. Аз не разбирах.
Кимането му бе по-скоро конвулсивно потрепване. Погледът му бе привлечен от кръвта, но той се насили да го насочи към лицето й.
— Дълга игра — рече. — Използвай това, което Бишъп иска. Остави го да си мисли, че побеждава. Печели време. Доведи лекар.
— Доктор Милс?
— Нуждая се от помощ.
— Ще се опитам някак си да го доведа тук. — Клеър не искаше да оставя Миърнин, но той беше прав. Трябваше да се свършат много неща. — Нали ще си добре?
Усмивката му отново беше крива, но красива.
— Да — каза тихо. — Благодаря ти за доверието. Благодаря, че ми повярва.
Всъщност отначало не вярваше. Но вече да.
Когато се обърна, го чу да шепне:
— Толкова съжалявам, дете. Толкова съжалявам, че те оставих.