Тя се престори, че не е чула.
13
Сега порталите бяха по-объркани, защото силата вилнееше из Морганвил. Повечето места тънеха в пълен мрак и колкото и настойчиво да се концентрираше Клеър, не можеше да извика в съзнанието си образите на три места.
Което означаваше, предположи тя, че те повече не съществуват.
Съсредоточи се върху обстановката в Стъклената къща, но отново срещна мрак. При все това чуваше хора да си говорят и зърна светлина на горящи свещи. Лицето на Ева се освети от пламъка.
У дома.
Тъкмо се канеше да пристъпи, когато нещо я удари отзад, тихо и тежко. Докато политаше напред, крещейки, Клеър изгуби контрол върху портала. Чу Миърнин да вика зад нея:
— Клеър? Клеър? Какво не е наред?
Тя помисли, че е някой от останалите затворници, докато не усети една ръка да се заравя дълбоко в косата й и нечии устни да докосват шията й.
Чу подигравателния смях на Бишъп.
— Благодаря ти — рече той. — Задето ме отведе при моя глупак.
Изхвърли я през портала.
Момичето падна върху пода от другата страна и се претърколи. После пролази, надигна се и се хвърли върху стената. Тя не се отвори. Клеър заудря с юмруци по нея.
Нищо.
Извърна се, защото нямаше усещането, че си е у дома. Мрак и плътна тишина.
— Ало? — Никакъв отговор. — Шейн? Мамо?
Не се намираше в Стъклената къща. Когато я метна през портала, Бишъп я бе отклонил от набелязаната посока и сега тя нямаше представа къде се намира.
Почти разплакана, Клеър пристъпи пипнешком в стаята. Пръстите й докоснаха мек плат и тя побърза да ги отдръпне. Завеса, помисли си нещастната девойка. Отдръпна я и зърна някакъв отблясък през прозореца.
Оранжева светлина.
Клеър дръпна настрани завесата на прозореца и погледна навън към Морганвил, обхванат от пламъци. Имаше достатъчно светлина, за да огледа стаята, в която стоеше. По форма беше същата като дневната в Стъклената къща… значи бе една от тринайсетте къщи. Но коя? Не беше на старата госпожа Дей; тя бе влизала в нея и вътре бе претъпкано с мебели. Тази беше пълна с кутии…
Погледът на Клеър попадна върху познат диван. Тя се приближи и плъзна ръка по меката извивка на страничната облегалка. Близо до мястото, където се съединяваше с гърба, имаше по-корав участък, където преди две години бе разляла сода и Дамаската така и не можа да се почисти докрай от лепкавата течност.
Върху ъглите на някои от кутиите имаше етикет с надпис: „КЛЕЪР“.
Тя се намираше в къщата на родителите си.
Клеър си представи мислено разположението й. Къщата се намираше на северозапад, така че ако отиде в спалнята си, би трябвало да й се открие гледка право към Стъклената къща. Не беше сигурна какво ще спечели с това, освен може би да й хрумне по-добра идея какви са шансовете й да се прибере у дома.
Но имаше нужда да види Стъклената къща. Да се увери, че приятелите и семейството й са добре.
В тази посока имаше една горяща къща, но това бе същата, която бе пламнала по-рано. Къщата на Мелвил. Клеър не можеше да види нищо отвъд буйния огън, освен слабо осветени прозорци.
Значи те все още са в безопасност, успокои се момичето.
Към пожара се носеше полицейска кола с проблясващи светлини и Клеър се плесна ядно по челото.
— Тъпачка — промърмори. Нямаше джобове и затова бе пъхнала телефона си под шапката.
Благодарение на еластичните връзки, глупавото малко матадорско кепе все още се крепеше върху главата й.
Клеър изпусна дълбока въздишка на облекчение, когато изрови телефона от разпорения отвор в подплатата и набра номера на Ричард Морел.
— Нужен ми е превоз.
Ричард не бе преполовил гневната си тирада по мобилния телефон, че не й е личен таксиметров шофьор и колко важна е работата на полицая в подобен момент, за да се поддържа реда и поне донякъде нормалното функциониране на градските служби, когато гумите на патрулната му кола изсвистяха до тротоара отвън. Клеър изприпка надолу по стъпалата на къщата на родителите си и се спусна към вратата на колата, която той тъкмо отваряше.
Тя се пъхна вътре, затръшна вратата и я заключи. Ричард я огледа от горе до долу. Самият той не приличаше на безупречния полицай, винаги спретнат и лъснат; беше покрит със сажди от дима, уморен и рошав, със смачкани дрехи, но беше най-прекрасното нещо, което някога бе виждала.
— На какво, по дяволите, си се направила? — попита той.
— На Арлекин.
— Не е ли по-скоро Батман злодея?
— Мислех, че бързаш.
Ричард натисна докрай педала на газта и гумите на колата изсвириха пронизително, когато потеглиха.